Участниците в експедицията говореха съответно на момента по-гръмко от обикновено, безпричинно вадеха бележници и упрекваха изпращачите, задето не тръгват заедно с тях в едно такова интересно пътуване. Особено дигаше врява журналистът Лавуазиян. Той беше млад по душа, но в неговите къдри като луна в джунгли лъщеше плешивина.
— Просто не мога да ви гледам! — викаше той на изпращачите. — Нима вие можете да разберете какво нещо е Източната магистрала!
Ако ръцете на пламенния Лавуазиян не бяха заети с голямата пишеща машина в мушамен коларски калъф, той може би дори би набил някой от приятелите си, толкова беше страстен и предан на делото на вестникарската информация. На него още сега му се искаше да прати в своята редакция бърза телеграма, само че нямаше за какво.
Пристигналият на гарата по-рано от всички сътрудник на профсъюзния орган Ухудшански се разхождаше бавно покрай влака. Той носеше със себе си „Туркестанският край, пълно географско описание на нашето отечество, настолна и пътеводна книга за руските хора“, съчинение на Семьонов-Тян-Шански, издадено в 1903 година. Спираше се около групите заминаващи и изпращачи и с известна сатирична нотка в гласа казваше:
— Заминавате ли? Тъй, тъй!
Или:
— Оставате ли? Тъй, тъй!
По такъв начин той мина към началото на влака, дълго гледа, отметнал глава назад, локомотива и най-сетне каза на машиниста:
— Работите ли? Тъй, тъй!
След това журналистът Ухудшански отиде в купето, разтвори последния брой на своя профорган и се унесе в четене на собствената си статия със заглавие „Да подобрим работата в магазинните комисии“ и подзаглавие „Комисиите се преустройват недостатъчно“. Статията съдържаше отчет за някакво заседание и отношението на автора към описваното събитие можеше да се определи с едно изречение: „Заседавате ли? Тъй, тъй!“ Ухудшански чете чак до тръгването на влака.
Един от изпращачите, човек с розов плюшен нос и кадифени слепоочия, произнесе пророчески думи, които страшно изплашиха всички.
— Познавам ги аз тези пътувания — заяви той, — пътувал съм и аз. Вашето бъдеще ми е известно. Вие сте тук стотина души. Ще пътувате, общо взето, цял месец. Двама от вас ще изтърват влака на малка глуха гаричка без пари и документи и ще ви настигнат едва след една седмица, гладни и окъсани. На някого непременно ще откраднат куфара. Може би на Паламидов или на Лавуазиян, или на Навроцки. И пострадалият ще хленчи през целия път и ще проси от колегите си четка за бръснене. Четката ще връща неизмита, а паничката ще загуби. Един пътник, разбира се, ще умре и приятелите на покойника, вместо да пътуват за местосвързването на релсите, ще бъдат принудени да върнат тленните останки в Москва. Много скучно и неприятно — да возиш тленни останки! Освен това из пътя ще започнат интриги. Повярвайте ми! Някой, може би същият този Паламидов или Ухудшански, ще извърши антиобществена постъпка. И вие дълго и скучно ще го съдите, а той със скимтене и стонове ще бяга от вас. Всичко ми е известно. Отивате вие сега с шапки и каскети, а ще се върнете с тюбетейки. Най-глупавият от вас ще купи пълна премяна на бухарски евреин: кадифена шапка, обшита с чакалова кожа, и дебел юрган, ушит като халат. И, разбира се, вечер всички ще пеете във вагона „Стенка Разин“, ще ревете глупаво: „Из за борд её бросает в надлежащую волну.“ Нещо повече, дори чужденците ще пеят „Вниз по матушке по Волге, сюр нотр мер Вольга, по нашей матери Волге.“
Лавуазиян се разсърди и замахна с пишещата машина към пророка.
— Вие ни завиждате! — каза той. — Ние няма да пеем.
— Ще запеете, гълъбчета. Това е неизбежно. На мен всичко ми е известно.
— Няма да пеем.
— Ще пеете. И ако сте честни хора, незабавно ще ми пишете за това една картичка.
В това време се чу сдържан вик. От покрива на фургона падна фоторепортерът Меншов. Той се бе качил горе, за да заснеме моменти от заминаването. Няколко секунди Меншов лежа на перона, като държеше апарата над главата си. После стана, провери угрижен обектива и отново се покатери на покрива.
— Падате ли? — попита Ухудшански, като се подаде от прозореца с вестника.
— Какво падане е това! — рече презрително фоторепортерът. — Ако бяхте видели как падах от спиралната стълба в Парка за отдих и култура!
— Тъй, тъй! — забеляза представителят на профоргана и се дръпна от прозореца.
Меншов се изкачи на покрива, застана на едно коляно и продължи работата си. Един норвежки писател, който вече бе наместил своите неща в купето и бе излязъл на перона да се поразходи, го гледаше с израз на най-живо задоволство. Писателят имаше светли детски коси и голям варяжки нос. Норвежецът беше така възхитен от фотоюначеството на Меншов, че почувствува нужда да сподели с някого своите чувства. С бързи крачки той се приближи към един старец — ударник от Трьохгорка, допря показалеца си до гърдите му и пронизително извика: