Тук седяха и металици от Ленинград, и миньори от Донбас, и машинист от Украйна, и ръководителят на делегацията в бяла руска рубашка с голяма бухарска звезда, получена за борбата с емира. Колко би се учудил дипломатът с тенисната талия, ако научеше, че дребният вежлив стихотворец Гаргантюа осем пъти е бил пленяван от разните хайдамашки атамани и един път дори е бил разстрелян от махновци, за което не обичаше да разправя, понеже беше запазил най-неприятни спомени, измъквайки се с простреляно рамо от общата могила.
Възможно е и представителят на християнската младеж да се хванеше за сърцето, ако научеше, че веселият Паламидов е бил председател на армейски трибунал, а Лавуазиян, преоблечен в интерес на вестникарската информация като жена, бе проникнал в събрание на баптистките, за което написа голяма антирелигиозна кореспонденция, че нито един от присъствуващите съветски граждани не е кръстил своите деца и че между тези изчадия има дори четирима писатели.
Разни хора седяха във вагон-ресторанта.
На втория ден думите на плюшения пророк се сбъднаха. Когато влакът с тътен и пуфтене преминаваше Волга по Сизранския мост, специалните пътници подеха с неприятни градски гласове песента за волжкия богатир. При това те се стараеха да не се гледат в очите. В съседния вагон чужденците, които не знаеха точно къде и какво трябва да се пее, с въодушевление изпълняваха „Ей, пълна, пълна кошничка“ с не по-малко странния припев: „Ей, юхнем!“ Отворена картичка на човека с плюшения нос никой не изпрати, беше ги срам.
Единствен само Ухудшански се държеше. Той не пееше заедно с всички. Когато песенната вакханалия овладя влака, единствен той мълчеше — стискаше силно зъби и се преструваше, че чете „Пълно географско описание на нашето отечество“. Той беше строго наказан. Музикалният пароксизъм го сполетя през нощта, далече отвъд Самара. Посред нощ, когато необикновеният влак вече спеше, от купето на Ухудшански се чу треперлив глас: „Бди над Волга скала, в мъх обрасла е тя!“ Пътуването взе своето.
А още по-късно, когато заспа и Ухудшански, вратата откъм платформата се отвори, за миг се чу волният грохот на колелетата и в празния блестящ коридор влезе, като се озърташе, Остап Бендер. Един миг той се колеба, а после махна сънливо с ръка и отвори вратата още на първото купе. Под светлината на синята нощна лампичка спяха Гаргантюа, Ухудшански и фотографът Меншов. Четвъртото, горното легло беше празно. Великият комбинатор не му мисли много. Усещайки слабост в краката след тежките скитания, непоправимите загуби и двучасовото стоене на стъпалото на вагона, той се качи горе. Оттук му се откри чудно видение — до прозореца, на масичката, лежеше белотела варена кокошка, вирнала крачета нагоре като стръки.
— Аз вървя по несигурния път на Паниковски — прошепна Остап.
С тези думи той задигна кокошката и я изяде без хляб и сол. Кокалчетата напъха под твърдата цилиндрична възглавница. И заспа щастлив под скърцането на преградките, като вдишваше неповторимата железничарска миризма на боя.
(обратно)Глава XXVII „Позволете на наемника на капитала да влезе“
През нощта Остап сънува тъжното посърнало лице на Зося, а след това му се яви Паниковски. Нарушителят на конвенцията беше с файтонджийска шапка с перо, кършеше ръце и говореше: „Бендер! Бендер! Вие не знаете какво нещо е кокошката! Каква дивна, тлъста птица е кокошката!“ Остап не разбираше нищо и се сърдеше: „Каква кокошка? Та нали ваша специалност е гъската!“ Но Паниковски настояваше на своето: „Кокошка, кокошка, кокошка!“
Бендер се събуди. Ниско над главата си той видя тавана, извит като капака на бабиния сандък. До самия нос на великия комбинатор мърдаше багажната мрежа. В купето беше много светло. През спуснатия наполовина прозорец нахлуваше горещият въздух на оренбургската степ.
— Кокошката! — чу се отдолу. — Къде се дяна моята кокошка? Освен нас в купето няма никой друг! Нали така? Чакайте, а тези крака чии са?