— Корейко — отвърна Балаганов.
— Да, да, Корейко. Прекрасно име. И вие твърдите, че никой не знае за неговите милиони?
— Никой освен мен и Пружански. Но Пружански, нали ви разказвах, ще лежи в затвора още две-три годинки. Само да го бяхте видели как се вайкаше и плачеше, когато излизах на свобода. Изглежда, чувствуваше, че не е трябвало да ми разказва за Корейко.
— Това, дето ви е открил своята тайна, е нищо. Не заради това се е вайкал и плакал. Той навярно е предчувствувал, че вие ще разкажете цялата тази история на мен. А това наистина е голяма загуба за горкия Пружански. По времето, когато Пружански излезе от затвора, Корейко ще намира утеха само в баналната пословица: „Бедността не е порок“.
Остап свали лятната си фуражка и като я размаха във въздуха, попита:
— Имам ли бели коси?
Балаганов прибра корема си, разтвори стъпалата на краката си на широчина един пушечен приклад и с глас на деснофлангови отговори:
— Съвсем не!
— Значи, ще имам. Предстоят ни велики боеве. Вие също ще побелеете, Балаганов.
Балаганов изведнъж се изкиска глупашки:
— Та как казвате? Сам ще донесе парите на подносче със синя ивица по края?
— На мен на подносче — рече Остап, — а на вас на чинийка.
— А какво ще стане с Рио де Жанейро? Аз също искам да ходя с бял панталон.
— Рио де Жанейро — това е кристалната мечта на моето детство — отвърна строго великият комбинатор, — не я докосвайте с вашите лапи. Но на въпроса. Да се изпратят на мое разположение линейни кораби. Частите да пристигнат в град Черноморск в най-кратък срок. Форма на облеклото — караулна. Хайде, свирете марш! Парада ще командувам аз!
(обратно)Глава III Бензинът ваш — идеите наши
Година преди Паниковски да наруши конвенцията, като проникне в чужд експлоатационен участък, в град Арбатов се появи първият автомобил. Основоположник на автомобилното дело беше шофьорът на име Козлевич.
До кормилното колело го докара решението да започне нов живот. Старият живот на Адам Козлевич беше греховен. Той непрестанно нарушаваше наказателния кодекс на РСФСР, а именно член 162-и, който третира въпросите за тайното похищаване на чуждо имущество (кражба).
Този член има много пунктове, но за грешния Адам беше чужд пункт „а“ (кражба, извършена без използуване на каквито и да било технически средства). Това беше за него много примитивно. Пункт „д“, предвиждащ наказание с лишаване от свобода в срок до пет години, също не му допадаше. Той не обичаше да лежи дълго в затвора. И понеже от детинство имаше влечение към техниката, той от цялата си душа се отдаде на пункт „в“ (тайно похищаване на чуждо имущество, извършено с използуване на технически средства или нееднократно, или по предварително споразумение с други лица, на гари, пристанища, параходи, вагони и в хотели).
Но на Козлевич не му вървеше. Хващаха го и тогава, когато използуваше любимите си технически средства, и тогава, когато минаваше и без тях. Хващаха го на гарите, пристанищата, на параходите и в хотелите. Във вагоните също го хващаха. Хващаха го дори тогава, когато той, съвсем отчаян, започваше да присвоява чужда собственост по предварително споразумение с други лица.
Като полежа по съвкупност около три години, Адам Козлевич стигна до мисълта, че много по-удобно е човек да се занимава с открито натрупване на своя собственост, отколкото с тайно похищение на чужда. Тази мисъл внесе успокоение в неговата метежна душа. Той стана примерен затворник, пишеше разобличителни стихове в затворническия вестник „Слънце взхожда и захожда“ и усърдно работеше в механо-работилницата на изправителния дом. Пенитенциарната система му оказа благотворно влияние. Козлевич Адам Казимирович, четиридесет и шест годишен, произхождащ от селско семейство в бившата Ченстоховска околия, неженен, нееднократно осъждан, излезе от затвора като честен човек.
След две години работа в един от московските гаражи той купи случайно такъв стар автомобил, че неговото появяване на пиацата можеше да се обясни само с ликвидирането на автомобилния музей. Редкият експонат беше продаден на Козлевич за сто и деветдесет рубли. Кой знае защо, автомобилът се продаваше заедно с една изкуствена палма в зелено каче. Трябваше да се купи и палмата. Палмата горе-долу приличаше на нещо, но колата искаше доста работа: трябваше да се издирват на пазара липсващи части, да се кърпят седалките, отново да се постави електрическата инсталация. Ремонтът беше увенчан с боядисване на колата в гущеровозелен цвят. Породата на колата беше неизвестна, но Адам Казимирович твърдеше, че е „Лорен-Дитрих“. За доказателство той закова на радиатора на автомобила медна плочка с фабричната марка „Лорен-Дитрих“. Оставаше само да се пристъпи към частен превоз, за който Козлевич отдавна мечтаеше.