Остап закри очи с ръка и веднага с неудоволствие си спомни, че така правеше и Паниковски, когато го застрашаваше опасност. Като махна ръката си, великият комбинатор видя две глави, които се показваха на равнището на неговото легло.
— Тъй, тъй — каза първата глава.
— Кажете, драги — продума добродушно втората глава, — вие ли изядохте кокошката ми? Нали така? Нали е правилно?
Фоторепортерът Меншов седеше долу, пъхнал до лактите двете си ръце в черния фотографски чувал. Той зареждаше отново касетите.
— Да — рече сдържано Остап, — аз я изядох.
— Много ви благодаря! — възкликна неочаквано Гаргантюа. — Вече не знаех какво да я правя. Нали е горещо, кокошката можеше да се развали. Правилно? Жалко е да се изхвърли! Нали така?
— Разбира се — каза Остап предпазливо, — много се радвам, че съм могъл да ви направя тази малка услуга.
— Вие от кой вестник сте? — запита фоторепортерът, като продължаваше да бърника с морна усмивка в чувала. — Нали не се качихте в Москва?
— Виждам, вие сте фотограф — рече Остап, отклонявайки прекия отговор. — Познавах един провинциален фотограф, който дори консервите отваряше само при червена светлина, боеше се, че иначе ще се развалят.
Меншов се засмя. Шегата на новия пътник му допадна. И тази сутрин никой не задаваше повече такива деликатни въпроси на великия комбинатор. Той скокна от дивана, поглади бузите си, по които за три дни беше израснала разбойническа четина, и погледна въпросително добрия Гаргантюа. Стихотворният фейлетонист отвори куфара си, извади оттам бръснарски прибор, подаде го на Остап и дълго му обяснява нещо, сякаш кълвеше невидими зърна, като всяка минута искаше потвърждение на своите думи.
Докато Остап се бръснеше, миеше и почистваше, Меншов, опасан с фотографски ремъци, пръсна по целия вагон новината, че в тяхното купе пътува нов провинциален кореспондент, който настигнал влака през нощта с аероплан и изял кокошката на Гаргантюа. Разказът за кокошката предизвика голямо оживление. Почти всички кореспонденти бяха взели със себе си за из път домашна храна: курабийки, кюфтета, бели хлебчета и твърдо сварени яйца. Никой не ядеше тази храна. Кореспондентите предпочитаха да ходят в ресторанта.
И Бендер още не беше успял да привърши своя тоалет, когато в купето се яви един дебел писател с меко детско палтенце. Той сложи на масата пред Остап дванадесет яйца и рече:
— Изяжте ги. Това са яйца. Щом яйцата съществуват, все някой е длъжен да ги яде, нали?
После писателят надникна през прозореца, погледна покритата като с брадавици пустиня и продума пламенно:
— Пустиня — това е бездарно! Но тя съществува. И ние сме длъжни да имаме пред вид това.
Той беше философ. Като изслуша благодарностите на Остап, писателят тръсна глава и отиде да дописва разказа си. Като човек пунктуално точен, той беше твърдо решил всеки ден непременно да пише по един разказ. И изпълняваше това решение с прилежанието на пръв ученик. Изглежда, той се вдъхновяваше от мисълта, че щом хартията съществува, все някой трябва да пише на нея.
Примерът на философа беше последван и от други пътници. Навроцки донесе пълнени пиперки в буркан, Лавуазиян — кюфтета с полепнали по тях редове от вестник. Сапегин — сельодка и курабийки, а Днестров — чаша ябълков мармалад. Идваха и други, но Остап прекрати приема.
— Не мога, не мога, приятели мои — казваше той, — направи някому услуга, та да си хванеш белята.
Кореспондентите му харесаха много. Остап бе готов да се трогне, но той така се беше натъпкал, че не беше в състояние да се отдаде на каквито и да било чувства. Той едва се изкачи на своя диван и спа почти през целия ден.
Беше вече трето денонощие от пътуването. В очакване на събития специалният влак изнемогваше. Магистралата беше още далече, нищо достойно за отбелязване не беше се случило и все пак московските кореспонденти, изсушавани от принудителното безделие, подозрително се попоглеждаха един друг.
„Дали някой не е научил нещо и не е ли пратил за това бърза телеграма в своята редакция?“
Накрая Лавуазиян не се стърпя и отправи телеграфно съобщение:
Тайната скоро се разкри и още на следната гара пред телеграфното гише се образува опашка. Всички изпратиха кратки съобщения за бодрото настроение и за комина на локомотива, който бълва дим.
За чужденците се разкри широко поле за дейност веднага след Оренбург, когато те видяха първата камила, първата юрта и първия казах с островърха кожена шапка и с камшик в ръка. На една спирка, където влакът случайно се позабави, най-малко двадесет апарата се насочиха към една камилска муцуна. Започна екзотиката, корабите на пустинята, свободолюбивите синове на степите и прочее данък на романтизма.