Американката от стария род слезе от вагона с кръгли очила с тъмни стъкла. От слънчевата светлина я защищаваше и едно зелено чадърче. В такъв вид дълго я снима с ръчния си киноапарат „Аймо“ един побелял американец. Отначало тя стоеше до камилата, после пред нея и най-сетне на нея, като се настани между могилките, за които така топло разказваше придружителят. Дребният и зъл Хайнрих сновеше сред тълпата и говореше на всички:
— Вие я понаглеждайте, иначе, току-виж, закъсала на гарата и пак ще има сензация в американската преса: „Смелата кореспондентка в лапите на обезумялата камила.“
Японският дипломат бе застанал на две крачки от казаха. И двамата се гледаха мълчаливо. Те имаха съвсем еднакви, малко сплеснати лица, твърди мустаци, жълта лъскава кожа и очи, подпухнали и тесни. Можеха преспокойно да минат за близнаци, ако казахът не беше с овча шуба, препасана с басмен пояс, а японецът — със сив лондонски костюм, и ако казахът не беше почнал да чете едва от миналата година, а японецът не беше завършил преди двадесет години два университета — в Токио и Париж. Дипломатът отстъпи една крачка, наведе глава към визьора и щракна. Казахът се засмя, качи се на своето рошаво конче и тръгна за степта.
Но още на следната гара в романтичната повест влязоха нови елементи. Зад гаровата сграда бяха струпани червени цилиндрични варели — желязна тара за гориво, жълтееше се нова дървена сграда, а пред нея, потънала дълбоко в земята с гъсеничните си вериги, се беше проточила тракторна колона. Върху една решетеста фигура от траверси стоеше девойка-трактористка с черен работен панталон и валенки. Сега съветските кореспонденти взеха реванш. Дигнали фотоапаратите на равнището на очите си, те започнаха да се прокрадват към девойката. Най-напред се промъкваше Меншов.
В зъбите си той държеше алуминена касета и със своите движения напомняше стрелец, който прави прибежка във веригата. Но докато камилата се фотографираше с пълното съзнание за своето право на известност, трактористката се оказа по-скромна. Тя понесе четири-пет снимки спокойно, но после се изчерви и се махна. Фотографите се прехвърлиха към тракторите. Тъкмо по това време на хоризонта, зад тракторите се виждаше керван камили. Всичко тора — тракторите и камилите — отлично се побираше в рамката на кадър под названието „Старото и новото“ или „Кой кого?“
Остап се събуди пред залез-слънце. Влакът продължаваше да лети през пустинята. По коридора сновеше Лавуазиян и убеждаваше другарите си да издадат специален влаков вестник. Той дори беше измислил името му: „С пълна пара“.
— Оставете, какво е това название! — каза Остап. — Видях веднъж стенвестника на една пожарна команда, който се казваше — „От огъня, та в пламъка“. Това беше заглавие по същество.
— Вие сте професионалист на перото! — викна Лавуазиян. — Признайте си, че просто ви мързи да пишете за рупора на пътуващата общественост.
Великият комбинатор не отричаше, че е професионалист на перото. Ако се наложеше, той би могъл без запъване да обясни какъв орган на печата представлява той в този влак — „Черноморски вестник“. Впрочем от това нямаше особена нужда, защото влакът беше специален и не го посещаваха сърдитите контрольори с никелираните клещи. Но Лавуазиян вече седеше със своята пишеща машина във вагона на ударниците, дето неговото предложение предизвика суматоха. Старецът от Трьохгорка вече пишеше с химически молив бележка за необходимостта да се уреди във влака вечер за обмяна на опит и литературно четене, търсеха вече карикатурист и мобилизираха Навроцки да проведе анкета кое измежду представените с делегати предприятия най-добре е изпълнило своя производствено-финансов план.
Вечерта в купето на Гаргантюа, Меншов, Ухудшански и Бендер се бе събрал много вестникарски народ. Седяха притиснати, по шест души на диванче. Отгоре висяха глави и крака. Чувствително прохладната нощ освежи журналистите, измъчвани цял ден от горещината, а дългото тактуване на колелата, които не млъкваха вече три дни, предразполагаше към дружба. Говориха за Източната магистрала, спомняха си за своите редактори и секретари, разказваха за смешни вестникарски грешки и всички вкупом хокаха Ухудшански, че му липсва в характера журналистическа жилка. Ухудшански вдигаше високо глава и с превъзходство отвръщаше:
— Дрънкате ли? Тъй, тъй!
В разгара на веселието се яви господин Хайнрих.
— Позволете на наемника на капитала да влезе — рече бойко той. Хайнрих се настани на коленете на дебелия писател, от което писателят извика, но стоически си помисли: „Щом имам колене, не трябва ли все пак някой да седи на тях? И ето той седи.“