В кълба чудна слънчева светлина, на фона на алуминиеви планини, се виждаше локомотив с цвета на млада трева. Това беше подарък от гаровите работници на новата железопътна линия.
Доста дълго време у нас по линията на подаръците за тържества и годишнини не всичко беше благополучно. Обикновено подаряваха или много малък, колкото котка, модел на локомотив, или, напротив, секач, надминаващ по размери телеграфен стълб. Такова мъчително превръщане на малките предмети в големи и обратно отнемаше много време и пари. Непотребните локомотивчета се прашеха върху канцеларските шкафове, а титаничният секач, превозен на два фургона, безсмислено и тъпашки ръждясваше в двора на юбилейното учреждение.
Но локомотивът ОВ, пуснат ударно от капитален ремонт, беше със съвсем нормални размери и по всичко личеше, че секачът, който без съмнение е бил употребяван при неговия ремонт, също е имал обикновени размери. Красивият подарък незабавно бе впрегнат във влака и „овчицата“, както обикновено наричат на железопътното трасе локомотивите от серия ОВ, понесла на челото си плакат „Давай за свързването“, потегли за южното начало на магистралата — гара Горная.
Точно преди две години тук легна на земята първата черно-синя релса, произведена от уралския завод. Оттогава от прокатните машини на завода непрекъснато излитаха огнените ивици на релсите. Магистралата искаше все повече и повече от тях. Градчетата за поставяне на релсите, които се движеха едно срещу друго, на всичко отгоре си обявиха съревнование и заработиха с такова темпо, че всички доставчици на материали видяха зор.
Празненството на гара Горная, осветена с розови и зелени ракети, беше толкова хубаво, че кореняците, ако тук имаше такива, разбира се, биха казали, че не помнят да е имало такова празненство. За щастие в Горная нямаше кореняци. До 1928 година тук нямаше не само кореняци, но нито къщи, нито гарови помещения, нито релсов път, нито дървената триумфална арка с плющящите на нея лозунги и знамена, недалеч от която спря специалният влак.
Докато под петромаксовите фенери се провеждаше митинг и цялото население се беше стълпило пред трибуната, фоторепортерът Меншов с два апарата, статив и машинка за магнезий обикаляше около арката. Арката се струваше на фотографа подходяща, щеше да излезе отлично на снимката. Но влакът, който стоеше на около двадесетина крачки от нея, щеше да излезе много дребен. Ако пък снимаше откъм влака, щеше да излезе малка арката. В такива случаи Мохамед обикновено отивал при планината, като разбирал прекрасно, че планината няма да дойде при него. Ала Меншов направи онова, което му се стори най-просто. Той помоли да докарат влака под арката, и то с такъв естествен тон, с какъвто молят в трамвая някой малко да се поотмести. Освен това той настояваше от комина на локомотива да излиза гъста бяла пара. Искаше още машинистът да гледа безстрашно от прозорчето си надалече, сложил длан като козирка над очите си. Железничарите се объркаха и понеже мислеха, че така именно трябва да бъде, удовлетвориха молбата му. Влакът със скрибуцане се придвижи към арката, из комина му бълваше исканата пара и машинистът, подал се от прозорчето, смръщи зверски лице. Тогава Меншов даде такова припламване на магнезия, че затрепери земята и на сто километра околовръст залаяха кучетата. Като направи снимката, фотографът поблагодари сухо на железопътния персонал и бързо се прибра в своето купе.
Късно през нощта специалният влак пътуваше вече по Източната магистрала. Когато населението на влака вече се готвеше да си ляга, в коридора на вагона излезе фотографът Меншов и без да се обръща към някого, рече скръбно:
— Странен случай! Оказва се, че съм снемал тази проклета арка на празна клетка! Така че нищо не е излязло.
— Не е беда — отговори му съчувствено Лавуазиян, — дребна работа. Помолете машиниста и той веднага ще даде заден ход. Само след три часа отново ще бъдете в Горная и ще повторите снимката. А свързването може да се отложи с един ден.