На първия ред седеше спокойно контрольорът от Северното градче Александър Корейко. За защита срещу слънцето главата му беше покрита с триъгълна шапка от вестник. Той беше подал малко едното си ухо, за да може по-добре да чува първия оратор, който вече се промъкваше към микрофона.
— Александър Иванович! — извика Остап, турил ръце на устата си като тръба.
Корейко погледна надолу и се надигна. Музикантите засвириха „Интернационалът“, но богатият контрольор изслуша химна невнимателно. Просташката фигура на великия комбинатор, който тичаше по площадката, очистена за последните релси, веднага го лиши от душевно спокойствие. Той погледна над главите на тълпата, като съобразяваше накъде да избяга. Ала наоколо беше пустиня.
Петнадесет хиляди конници непрестанно сновяха назад-напред, десетки пъти преминаваха по бродовете студената рекичка и едва в началото на митинга се разположиха в конен строй зад трибуната. А някои, срамежливи и горди, току само се мяркаха целия ден по гребените на хълмовете, без да се осмелят да дойдат по-близо до бучащия и ревящ митинг.
Строителите на магистралата празнуваха своята победа шумно, весело, с викове, музика и подхвърляха във въздуха своите любимци и герои. Върху платното със звек полетяха релси. За минутка те бяха поставени и работниците-монтажници, които бяха забили досега милиони крампони, отстъпиха правото на последните удари на своите ръководители.
— Съгласно законите на гостоприемството — рече бюфетчикът, който седеше с готвача на покрива на вагон-ресторанта.
Един инженер-червенознаменец килна назад голямата си филцова шапка, грабна един чук с дълга дръжка и като придаде плачещ израз на лицето си, удари право в земята. Дружелюбният смях на забивачите на крампони, между които имаше такива юначаги, дето забиваха крампона с един удар, придружи тази операция. Обаче между меките удари в земята скоро започна да се чува и звън, който свидетелствуваше, че понякога чукът влиза в съприкосновение с крампона. Размахваха чукове секретарят на крайкома, членовете на правителството, началниците на Севера и Юга и гостите. Последният крампон беше забит в траверсата за някакъв си половин час от началника на строежа.
Започнаха речите. Те се произнасяха по два пъти — на казахски и на руски.
— Другари — каза бавно един забивач на крампони — ударник, като се мъчеше да не гледа ордена „Червено знаме“, току-що прикачен на рубашката му, — каквото е направено, направено е и по това няма какво много да се говори. А от целия наш монтажен колектив има молба към правителството — час по-скоро да ни изпрати на нов строеж. Ние добре се сработихме и през последните месеци поставяхме по пет километра релси на ден. Обещаваме да задържим и повишим тази норма. Да живее нашата световна революция! Исках да кажа още, другари, че траверсите постъпваха с голям брак, много изхвърлихме. Тази работа трябва да се издигне на висота.
Кореспондентите вече не можеха да се оплакват от липса на събития. Записваха се речи. Прегръщаха инженерите през кръста и искаха от тях сведения с точни цифрени данни. Стана горещо, прашно и оживено. Митингът в пустинята задимя като грамаден огън. Надраскаше ли десетина реда, Лавуазиян тичаше на телеграфа, пращаше бърза телеграма и пак се залавяше да записва. Ухудшански не записваше нищо и не изпращаше телеграми. В джоба му лежеше „Тържественият комплект“, който даваше възможност за пет минути да се състави прекрасна кореспонденция с азиатски орнамент. Бъдещето на Ухудшански беше осигурено. И поради това той говореше на своите събратя с по-висока от обичайната сатирична нотка в гласа:
— Стараете ли се? Тъй, тъй!
Неочаквано в ложата на съветските журналисти се появиха изостаналите в Москва Лев Рубашкин и Ян Скамейкин. Беше ги взел самолетът, който пристигна рано сутринта за свързването. Той беше кацнал на десетина километра от Гремяшчий ключ, на естествено летище, зад един далечен хълм, и братята-кореспонденти чак сега се бяха дотътрили пеша оттам. Още нездрависали се, Лев Рубашкин и Ян Скамейкин измъкнаха от джобовете си бележниците и се заловиха да наваксат загубеното време.