В деня, когато Адам Казимирович се накани за пръв път да изведе своята рожба на бял свят. На автомобилната борса стана едно печално за всички частни шофьори събитие. В Москва пристигнаха сто и двадесет малки, черни, прилични на броунинги таксиметри „Рено“. Козлевич дори не направи опит да се конкурира с тях. Палмата той даде на съхранение във файтонджийската чайна „Версай“ и замина на работа в провинцията.
Арбатов, лишен от автомобилен транспорт, се хареса на шофьора и той реши да остане завинаги в него.
Адам Казимирович си представи как трудолюбиво, весело и най-важното честно ще работи на попрището на автотранспорта. Представяше си как в ранно арктическо утро дежури пред гарата в очакване на московския влак. Загърнат в рижа кожена шуба и вдигнал на чело авиаторските предпазни очила, той черпи дружелюбно носачите с цигари. Някъде отзад се гушат премръзналите файтонджии. Те плачат от студ и треперят в дебелите си сини поли. Но ето че се чува тревожният звън на камбанката на гарата. Това е сигналът. Влакът е пристигнал. Пътниците излизат на площада пред гарата и с доволни гримаси се спират пред колата. Те не са очаквали, че в този арбатовски затънтен край вече е проникнала идеята за автопревоза. Козлевич тръби с тромбата, лети с пътниците към Дома на селянина.
Работа има през целия ден, всички с радост се възползуват от услугите на механическия екипаж. Козлевич и неговият верен лорен-дитрих са неизбежни участници във всички градски сватби, екскурзии и тържества. Но най-много работа има през лятото. В неделни дни с колата на Козлевич излизат вън от града цели семейства. Кънти безгрижният смях на децата, вятърът развява ешарфи и панделки, жените чуруликат весело, бащите на семействата гледат с уважение кожения гръб на шофьора и го разпитват за състоянието на автомобилното дело в Северноамериканските съединени щати (вярно ли е, по-специално, това, че Форд ежедневно си купува нов автомобил?).
Така се рисуваше пред Козлевич неговият нов чуден живот в Арбатов. Но действителността за съвсем кратко време разруши построения от въображението на Адам Казимирович въздушен замък с всичките негови кулички, подвижни мостове, ветропоказатели и императорски флаг.
Отначало го подведе железопътният график. Бързите влакове и експресите минаваха покрай гара Арбатов, без да спират, като в движение приемаха жезлите и хвърляха бързата поща. Смесените влакове пристигаха само два пъти в седмицата. Те докарваха все повече незначителен народ: делегати и обущари с денкове, калъпи и прошения. Обикновено пътниците от смесените влакове не използуваха колата. Екскурзии и тържества нямаше, а на сватбите не викаха Козлевич. За сватбените процесии в Арбатов бяха свикнали да наемат файтонджии, които в такива случаи вплитаха в гривите на конете книжни рози и хризантеми, което много харесваше на кумовете.
Обаче разходки вън от града ставаха често. Но те съвсем не бяха такива, за каквито мечтаеше Адам Казимирович. Нямаше ни деца, ни развяващи се ешарфи, ни весело чуруликане.
Още първата вечер, осветена от мъждивите газени фенери, при Адам Казимирович, който цял ден беше престоял безплодно на Спасокооперативния площад, се приближиха четирима мъже. Те се взираха дълго и мълчаливо в автомобила. После единият от тях, гърбушко, неуверено запита:
— Всички можем ли да се качим?
— Може — отговори Козлевич, учуден от нерешителността на арбатовските граждани. — Пет рубли на час.
Мъжете взеха да си шушукат. До шофьора стигнаха чудновати въздишки и думи: „Да се разходим, другари, след заседанието, а? Но дали е удобно? По рубла и двадесет и пет копейки на човек не е скъпо. Че какво неудобно има?…“
И за пръв път обемистата кола прие в своето платнено лоно арбатовци. Няколко минути пътниците мълчаха, потиснати от бързината на движението, от топлата миризма на бензин и свиренето на вятъра. После, измъчвани от неясно предчувствие, те подеха тихичко: „Като вълни са бързи нашите дни.“ Козлевич включи трета скорост. Мярнаха се мрачните очертания на затворената лавка и колата изскокна в полето, на лунния път.
„Ден след ден скъсяваме ний пътя към гроба“ — извиваха тъжно пътниците. Стана им жал за тях самите, стана им обидно, че никога не са били студенти. Припевът изпълниха с мощни гласове: