— Та вие гледайте, Иван Осипович — говореха му в управлението, — да не се посрамим. Чужденци ще има. Трябва някак да направим всичко по-бляскаво, по-фасонлия.
— Повярвайте ми — мърмореше старецът със сълзи на очите, — какви хора съм хранил! Принц Вюртембергски съм хранил! Няма нужда да ми заплащате. Как може в края на живота си да не нахраня хората? Ще ги нахраня и — ще умра!
Иван Осипович ужасно се развълнува. Като научи за окончателното решение да няма спиртни напитки, той без малко не се разболя, но не се реши да остави Европа без обед. Орязаха силно представената от него сметка и старецът, като си мърмореше под носа: „Ще ги нахраня и ще умра“ — добави шестдесет рубли от своите спестявания. В деня на обеда Иван Осипович пристигна с нафталинов фрак. Докато траеше митингът, той нервничеше, поглеждаше слънцето и подвикваше на чергарите, които просто от любопитство се опитваха да влязат в столовата с конете си. Старецът замахваше към тях със салфетката си и дърдореше:
— Махай се, Мамай, не видиш ли какво става! Ах, господи! Соусът пикан ще престои. И консомето с пашот не е готово.
Мезетата вече бяха сложени на масата. Всичко беше сервирано изключително красиво и с голямо умение. Твърдите салфетки стърчаха, маслото, завито като пъпки, беше сложено в стъклени чинийки с лед, херингите държаха в уста серсо от лук или маслини, имаше цветя и дори обикновеният сив хляб изглеждаше доста представителен.
Най-после гостите се явиха на масата. Всички бяха изпрашени, червени от жегата и много гладни. Никой не приличаше на принц Вюртембергски. Иван Осипович изведнъж почувствува приближаването на бедата.
— Моля извинение от гостите — рече той изискано, — още пет минутки и ще започнем да обядваме! Имам лична молба към вас — не пипайте нищо на масата до обеда, за да бъде всичко, както се полага.
За минутка той изтича в кухнята с лека танцова стъпка, по светски, а когато се върна с някаква специална риба в блюдо, видя страшна сцена: гостите разграбваха масата. Това дотолкова не подхождаше на разработения от Иван Осипович церемониал за приемане на храната, че той се спря. Англичанинът с тенисната талия безгрижно ядеше хляб с масло, а Хайнрих, наведен през масата, измъкваше с пръсти маслината от устата на една херинга. На масата всичко се беше смесило. Утолили първия си глад, гостите весело си разменяха впечатления.
— Какво е това? — запита старецът с отпаднал глас.
— А супата къде е, татенце? — развика се Хайнрих с пълна уста.
Иван Осипович не отговори нищо. Само махна със салфетката и се отдалечи. По-нататъшните грижи той възложи на своите подчинени.
Когато комбинаторите се провряха до масата, шишкав човек с увиснал като банан нос произнасяше първата наздравица. За крайно свое учудване Остап позна в него инженер Талмудовски.
— Да! Ние сме герои! — възклицаваше Талмудовски и протягаше напред чаша с нарзан. — Привет на нас, строителите на магистралата! Но какви бяха условията на нашата работа, граждани! Да кажа например за заплатите. Не споря, на магистралата заплатите са подобри, отколкото на други места, но, виж, културните удобства… Театър няма! Пустиня! Никаква канализация… Не, аз не мога да работя така!
— Кой е този? — питаха се един друг строителите. — Не го ли познавате?
В това време Талмудовски вече бе измъкнал куфарите си изпод масата.
— Плюя аз на договора! — викаше той, запътил се към изхода. — Какво? Да върна парите ли? Само чрез съда, само чрез съда!
И дори като блъскаше обядващите с куфарите си, той вместо „пардон“ крещеше свирепо: „Само чрез съда!“
Късно през нощта Талмудовски вече пътуваше с една моторна дрезина, присъединил се към ликьорите, които отиваха по работа към южното начало на магистралата. Той седеше върху куфарите си и разясняваше на майсторите причините, поради които един честен специалист не може да работи в това затънтено място. С тях си заминаваше и метр д’отелът Иван Осипович. От огорчение той не беше успял да си свали фрака. Беше много пиян.