— Варвари! — викаше той, като се подаваше навън на бръснещия вятър и се заканваше с пестник към Гремяшчий ключ. — Цялата сервировка обърнаха на свинска кочина!… Антон Павлович съм хранил, принц Вюртембергски!… Щом пристигна в къщи и ще умра! Тогава ще си спомнят за Иван Осипович. Сервирай, ще кажат, банкетна маса за осемдесет и четири души, за свинска кочина. А няма да има кой! Няма да го има вече Иван Осипович Трикартов! Умрял! Заминал за по-добрия свят, иде же несть ни болезни, ни печали, ни воздихания, но жизнь безконечная… Ве-е-ечная пам-м-мят!
И докато старецът опяваше сам себе си, крилата на фрака му плющяха на вятъра като вимпели.
Остап не остави Корейко да дояде компота си, дигна го от масата и го повлече да си разчистят сметките. По подвижна стълбичка комбинаторите се изкачиха в един товарен вагон, дето се помещаваше канцеларията на Северното градче и се намираше походното брезентово легло на контрольора. Тук те се заключиха.
Следобеда, когато пътниците от специалния влак си почиваха — събираха сили за вечерната веселба, — фейлетонистът Гаргантюа залови братята-кореспонденти в непозволено занимание. Лев Рубашкин и Ян Скамейкин носеха в телеграфа две бележки. На едната от тях имаше кратко съобщение:
Втората бележка беше изписана от горе до долу. Ето какво съдържаше тя:
ЛЕГЕНДА ЗА ЕЗЕРОТО ИСИК КУЛСтарият каракалпак Ухум Бухеев ми разказа тази легенда, обвеяна с диханието на вековете. Преди двеста хиляди четиристотин осемдесет и пет луни младата, бързонога като джейран (планински овен) жена на хана, хубавицата Сумбурун, обикнала пламенно младия нукер Ай Булак. Голяма била мъката на стария хан, когато научил за изневярата на горещо обичаната жена. Дванадесет луни старецът възнасял молитви, а сетне със сълзи на очи запечатал хубавицата в една бъчва, привързал към нея кюлче чисто злато от осем джасасъна (18 кила) и хвърлил скъпоценния товар в планинското езеро. Оттогава езерото именно получило своето име — Исик Кул, което значи „Сърцето на хубавицата е склонно към измяна“…
Ян Скамейкин-Сараматски (Буталото)— Нали така? — питаше Гаргантюа, като показваше взетите от братята бележки. — Нали е правилно?
— Разбира се, възмутително! — отвърна Паламидов. — Как сте посмели да напишете легендата след всичко говорено? Според вас Исик Кул се превежда като „Сърцето на хубавицата е склонно към измяна и промяна“? Едва ли! Не ви ли е излъгал този фалшив каракалпак Ухум Бухеев? Не звучи ли това име например така: „Не хвърляйте младите хубавици в езерото, а хвърляйте в езерото лековерните кореспонденти, които се поддават на пагубното влияние на екзотиката“?
Писателят с детското палтенце се изчерви. В неговия бележник вече се мъдреха и Узун Кулак, и две благоуханни легенди, украсени с източен орнамент.
— А според мен — рече той — в това няма нищо страшно. Щом като Узун Кулак съществува, не е ли длъжен все пак някой да пише за него?
— Но нали вече хиляди пъти е писано! — рече Лавуазиян.
— Узун Кулак съществува — въздъхна писателят — и с това трябва да се съобразяваме.
(обратно)Глава XXX Александър Ибн-Иванович
В нагорещения и тъмен товарен вагон въздухът беше тежък и застоял като в стара обувка. Миришеше на кожа и крака. Корейко запали един кондукторски фенер и се пъхна под кревата. Остап го гледаше замислен, седнал на един празен сандък от макарони. И двамата комбинатори бяха уморени от борбата и се отнесоха към събитието, от което Корейко се страхуваше извънредно много, а Бендер го очакваше цял живот с някакво формално спокойствие. Някому дори би се сторило, че всичко ставаше като в кооперативен магазин: купувачът търси шапка, а продавачът лениво подхвърля на тезгяха рошав каскет, калдъръмен цвят. На него му е все едно дали купувачът ще вземе каскета, или няма да го вземе. А и самият купувач не се вълнува много, пита само за успокоение на съвестта: „Може би имате други?“ — на което обикновено следва такъв отговор: „Вземайте, вземайте, че и това няма да го има.“ И двамата се гледат с най-голямо равнодушие. Корейко дълго се бави под кревата, види се, откопчаваше капака на куфара и бъркаше в него наслуки.
— Ей, вие там, на шхуната! — викна уморено Остап. — Какво щастие е, че не пушите! Да поиска човек цигара от такъв скръндза като вас, би било просто мъчително. Вие никога не бихте подали табакерата от страх, че вместо една цигара могат да ви вземат няколко, а дълго ще бърникате в джоба, ще отворите с мъка кутията и ще извадите оттам жалка, смачкана цигарка. Вие не сте добър човек. Че какво ви струва да измъкнете навън целия куфар!