— Друго не щете ли? — изломоти Корейко, задъхвайки се под кревата.
Сравнението със скръндзата-пушач му беше неприятно. Тъкмо в този момент той изваждаше от куфара дебелички пачки. Никелираното езиче на ключалката дращеше оголените му до лактите ръце. За по-удобно той легна по гръб и продължаваше да работи като миньор в забой. От тюфлека в очите на милионера падаха плява и други сламени боклуци, някакъв прашец и осилчета.
„Ах, колко лошо — мислеше Александър Иванович, — лошо и страшно! Ама ако ей сега ме удуши и ми вземе всичките пари? Много просто. Ще ме нареже на части и ще ме разпрати с малка бързина в различни градове. А главата ми ще тури в кацата със зелето.“
Гробовна влага поби Корейко. От страх той надникна изпод кревата. Бендер дремеше на своя сандък, като клюмаше с глава към железничарския фенер.
„А може би него… с малка бързина — помисли Александър Иванович, като продължаваше да измъква пачки ужасен — в различни градове? Строго поверително. А?“
Той отново надникна. Великият комбинатор се протегна и се прозя грозно като дог. След това взе кондукторския фенер и почна да го размахва и да вика:
— Гара Хацепетовка! Слизайте, гражданино! Пристигнахме! Впрочем аз съвсем бях забравил да ви кажа: може би вие се каните да ме заколите? Тогава знайте — аз съм против. И после мен веднъж вече ме убиваха. Имаше един такъв побъркан старец от добро семейство, бивш предводител на дворянството, а също и регистратор в отдела за гражданско състояние. Писанчо Воробянинов. Ние с него заедно търсехме щастие на сума сто и петдесет хиляди рубли. И ето че пред самото разделяне на добитата сума глупавият предводител ме рязна с бръснач по шията. Ах, колко долно беше това, Корейко! Долно и болно! Хирурзите едва спасиха моя млад живот, за което аз съм им дълбоко признателен.
Най-после Корейко излезе изпод кревата, като бутна към краката на Остап пачките с парите. Всяка пачка беше грижливо залепена с бяла хартия и превързана с канап.
— Деветдесет и девет пачки — каза Корейко тъжно, — по десет хиляди във всяка. Банкноти от по двадесет и пет червонци. Можете да не ги проверявате, при мен е като в банка.
— А къде е стотната пачка? — попита Остап въодушевен.
— Десет хиляди извадих. За сметка на откраднатите на морския бряг.
— Е, това е вече свинщина. Парите са изхарчени пак за вас. Не се занимавайте с формалистика.
Корейко даде с въздишка липсващите пари, в замяна на което получи своя животопис в жълтата папка с връзките за обуща. Животописа той изгори веднага в желязната печка, чийто кюнец излизаше през покрива на вагона. В това време Остап взе наслуки една от пачките, скъса обвивката и като се убеди, че Корейко не го е излъгал, пъхна я в джоба.
— А къде е валутата? — придирчиво запита великият комбинатор. — Къде са мексиканските долари, турските лири, къде са фунтовете, рупиите, пезетите, центавосите, румънските леи, къде са лимитрофните лати и злоти? Дайте поне една част от валутата!
— Вземайте, вземайте, каквото има — отговори Корейко, седнал пред печката и загледан в гърчещите се в огъня документи, — вземайте, че и това скоро няма да го има. Валута не държа.
— Ето ме и милионер! — възкликна Остап с весело учудване. — Сбъднаха се мечтите на идиота!
Остап изведнъж се опечали. Порази го ежедневният вид на обстановката, стори му се странно, че светът не се промени още същата секунда и че нищо, абсолютно нищо не стана наоколо. И макар да знаеше, че в нашето сурово време не може да има никакви тайнствени пещери, бурета със злато и лампи на Аладин все пак му стана някак жално: Стана му малко скучно, както на Роалд Амундсен, когато, летейки с дирижабъла „Норг“ над Северния полюс, до който цял живот се мъчил да се добере, той казал без всякакво въодушевление на своите спътници: „Ето че пристигнахме.“ Долу имало натрошени ледове, пукнатини, студ, пустота. Тайната е разкрита, целта — постигнала, няма какво повече да се прави и трябва да се сменява професията. Но скръбта е минутна, защото занапред са славата, почитта и уважението — звучат хорове, стоят в шпалир гимназистки с бели пелерини, плачат старици, майки на полярни изследователи, изядени от другарите си по експедиция, изпълняват се национални химни, излитат ракети и старият крал притиска изследователя до своите бодливи ордени и звезди.
Минутната слабост премина. Остап нахвърли пачките в едно чувалче, предложено му любезно от Александър Иванович, взе го под мишница и отвори тежката врата на товарния вагон.