Празникът беше към своя край. Като златни въдици ракетите политаха в небето и хващаха оттам червени и зелени рибки, студен огън плискаше в очите, въртяха се пиротехнически слънца. На дървена естрада зад телеграфната къщурка даваха спектакъл за чергарите. Някои от тях седяха на пейките, а други гледаха представлението от висотата на своите седла. Често цвилеха коне. Специалният влак беше осветен от опашката до главата.
— Да! — възкликна Остап. — Банкет във вагон-ресторанта! Съвсем, бях забравил! Каква радост! Да вървим, Корейко, аз ви черпя, всички черпя! Съгласно законите на гостоприемството! Коняк с лимонче, кльоцки от дивеч, фрикандо с шампиньони, старо унгарско, ново унгарско, шампанско!…
— Фрикандо, фрикандо — рече Корейко злобно, а след това — в дранголника. Не искам да се афиширам!
— Обещавам ви райска вечеря върху бяла покривка — настояваше Остап. — Да вървим, да вървим! И изобщо зарежете това отшелничество, бързайте да изпиете вашата част от спиртни питиета, да изядете вашите двадесет хиляди котлети. Иначе ще налетят чужди лица и ще излапат вашата порция. Ще ви настаня в специалния влак, там аз съм вътрешен човек — и още утре ще бъдем в сравнително културен център. А там с нашите милиони… Александър Иванович!
На великия комбинатор се искаше веднага да облагодетелствува всички, искаше на всички да е весело. Мрачното лице на Корейко го потискаше. И той се залови да убеждава Александър Иванович. Беше съгласен, че не бива да се афишира, но защо да се мори от глад? Остап сам не можеше да си обясни защо му е притрябвал весел контрольор, но веднъж започнал, той не можеше вече да спре. Накрая дори почна да го заплашва:
— Ще си седите така на куфара, а един прекрасен ден ще дойде при нас онази, костеливата — и с косата по шията. А? Представяте ли си какъв атраксион? Бързайте, Александър Иванович, котлетите са още на масата. Не бъдете твърдоглавец.
След загубата на милиона Корейко стана по-мек и възприемчив.
— Наистина, защо да не вземем вятър? — рече той неуверено. — Да отидем до центъра, а? Но, разбира се, без лукс, без това перчене.
— Какво пък перчене има тук! Просто двама лекари-общественици отиват в Москва, за да посетят Художествения театър и със собствените си очи да зърнат мумията в Музея на изящните изкуства. Вземайте куфара.
Милионерите тръгнаха към влака. Остап размахваше небрежно своето чувалче като кадилница. Александър Иванович се усмихваше най-глупашки. Пътниците от специалния влак се разхождаха, като гледаха да са по-близо до вагоните, защото прикачваха вече локомотива. В тъмнината се мяркаха белите панталони на кореспондентите.
В купето на горното легло, дето спа Остап, лежеше, завит с чаршаф, непознат нему човек и четеше вестник.
— Хей, слизайте — рече дружелюбно Остап, — пристигна стопанинът.
— Това място е мое, другарю — забеляза непознатият. — Аз съм Лев Рубашкин.
— Знаете ли, Лев Рубашкин, не събуждайте звяра в мене, махайте се оттук.
Недоумяващият поглед на Александър Иванович подтикваше великия комбинатор на борба.
— Ей, че го рекохте! — каза кореспондентът надуто. — Кой сте вие?
— Това не е работа на баламите! Казват ви — слизайте, значи, слизайте!
— Всеки пиян — започна пискливо Рубашкин — може да хулиганствува тук…
Остап хвана мълчаливо кореспондента за голия крак. Виковете на Рубашкин събраха целия вагон. За всеки случай Корейко се измъкна на платформата.
— Биете ли се? — попита Ухудшански. — Тъй, тъй.
Гаргантюа и дебелият писател с детското палтенце държаха за ръце Остап, който вече беше успял да тупне с чувала по главата Рубашкин.
— Нека покаже билета си! — дереше се великият комбинатор. — Нека покаже плацкартата си!
Съвсем гол, Рубашкин скачаше от легло на легло и настояваше да извикат коменданта. Откъсналият се от действителността Остап също настояваше да се извика началството. Скандалът завърши с голяма неприятност. Рубашкин показа и билет, и плацкарта, след което с трагичен глас поиска същото от Бендер.
— А аз по принцип няма да ги покажа! — заяви великият комбинатор, като напускаше бързо местопроизшествието. — Такива принципи имам!
— „Контрабандист“! — запищя Лев Рубашкин, изхвръкнал гол в коридора. — Обръщам ви внимание, другарю комендант, тук има „контрабандист“!
— Къде е този „контрабандист“? — запита комендантът, в очите на когото се появи блясък на гонче.
Александър Иванович, спотаил се страхливо зад издатината на трибуната, се взираше в тъмното, но нищо не можеше да различи. Покрай влака шаваха фигури, подскачаха огънчетата на цигарите и се чуваха гласове: „Помъчете се да представите!“ — „А аз ви казвам, че по принцип!“ — „Хулиганство!“ — „Нали така? Нали е правилно?“ — „А нали все някой трябва да пътува без билет?“ Тракнаха буферните дискове, ниско над земята със съскане прелетя въздухът от спирачките и светлите прозорци на вагоните помръднаха от мястото си. Остап още се перчеше, но покрай него вече се движеха раирани дивани, багажни мрежи, кондуктори с фенери, букети и таванските перки на вагон-ресторанта. Заминаваше банкетът с шампанското, със старото и новото унгарско вино. Изплъзнаха се от ръцете кльоцките от дивеч и потънаха в нощта. Фрикандото, нежното фрикандо, за което така пламенно разказваше Остап, напусна Гремяшчий ключ. Александър Иванович се приближи.