— Аз няма да оставя това така — мърмореше Остап. — Да изоставят в пустинята кореспондент на съветската преса! Ще вдигна на крак цялата общественост. Корейко! Заминаваме още с първия експресен влак! Ще закупим всичките места в международния вагон!
— Какво говорите — рече Корейко, — какъв експрес сънувате. Оттук никакви влакове не тръгват. По план експлоатацията ще започне чак след два месеца.
Остап вдигна глава. Той видя черно абисинско небе, диви звезди и разбра всичко. Ала плахото напомняне на Корейко за банкета му придаде нови сили.
— Зад хълма е кацнал самолет — каза Бендер, — същият, който долетя за тържеството. Той ще отлети едва на разсъмване. Ще успеем.
За да успеят, милионерите потеглиха с широка дромадерска крачка. Краката им се разиждаха в пясъка, горяха огньовете на чергарите; да се мъкнат куфарът и чувалът, не че беше толкова тежко, колкото крайно противно. Докато те се катереха по хълма откъм страната на Гремяшчий ключ, от противоположната страна сред трясъка на пропелерите постепенно се развиделяваше. Надолу по хълма Бендер и Корейко вече тичаха, страхувайки се, че самолетът ще отлети без тях.
Под високите като покрив грапави криле на самолета се движеха мънички механици с кожени палта. Трите пропелера се въртяха бавно и вентилираха пустинята. На квадратните прозорци на пътническата кабина трепкаха перденца с плюшени топчета. Пилотът се беше облегнал на алуминената стълбичка, ядеше пирожка и пиеше нарзан от бутилка.
— Ние сме пътници — викна Остап задъхан, — два билета първа класа!
Никой не му отговори. Пилотът хвърли бутилката и започна да слага ръкавиците си с фуниестите маншети.
— Има ли места? — повтори Остап, като дръпна пилота за ръката.
— Пътници не приемаме — рече пилотът и се хвана за перилата на стълбата. — Това е специален рейс!
— Купувам самолета! — каза бързо великият комбинатор. — Затънете ми го в книжка.
— Варда! — викна един механик, като се изкачваше подир пилота. Пропелерите изчезнаха в бързото въртене. Като трепереше и се накланяше ту на една, ту на друга страна, самолетът започна да се обръща срещу вятъра. Въздушните вихри изтласкаха милионерите назад към хълма. Капитанската фуражка на Остап отхвръкна и се затъркаля към Индия с такава бързина, че нейното пристигане в Калкута би трябвало да се очаква най-късно след три часа. Така щеше да се търкулне на главната улица на Калкута, обръщайки със своето загадъчно появяване вниманието на кръговете, близки на Интелиджънс сървис, ако самолетът не беше отлетял и бурята не беше утихнала. Във въздуха самолетът светна с ребрата си и се стопи в слънчевата светлина. Остап изтича за фуражката си, която се бе закачила на едно саксаулово храстче, и рече:
— Транспортът се изплъзна от ръцете ни. С железницата се скарахме. Въздушните пътища за съобщение са затворени за нас. Да тръгнем пеша? Четиристотин километра. Това не въодушевява. Остава едно — да приемем исляма и да се придвижим с камили.
За исляма Корейко премълча, но мисълта за камилите му хареса. Привлекателният вид на вагон-ресторанта и самолета затвърди в него желанието да направи една приятна обиколка като лекар-общественик, естествено без перчене, но не и без известна волност.
Аулите, които бяха пристигнали за тържеството, още не бяха се вдигнали и те успяха да купят камили недалече от Гремяшчий ключ.
Корабите на пустинята им излязоха по сто и осемдесет рубли едната.
— Колко евтино! — прошепна Остап. — Хайде да купим петдесет камили. Или сто!
— Това е фукня — каза мрачно Александър Иванович. — Какво ще ги правим? Стигат и две.
Казахите с викове качиха пътешествениците между гърбиците, помогнаха им да вържат куфара, чувала и провизиите за из път — тулум с кумис и два овена. Камилите се изправиха първо на задните си крака, от което милионерите се поклониха ниско, а после на предните и закрачиха покрай платното на Източната магистрала. Овните, привързани с въженца, потичваха отзад, като от време на време пускаха маслинки и блееха сърцераздирателно.