— Ей, шейх Корейко! — викна Остап. — Александър Ибн-Иванович! Прекрасен ли е животът?
Шейхът не отговори нищо. Беше му се паднала крантава камила и той яростно я пердашеше по плешивата задница със саксаулова пръчка.
(обратно)Глава XXXI Багдад
Седем дни как камилите мъкнеха през пустинята набедените шейхове. В началото на пътуването Остап се веселеше от душа. Всичко го разсмиваше: и друскащият се между могилките на камилата Александър Ибн-Иванович, и крантавият кораб на пустинята, който се мъчеше да изклинчи от своите задължения, и чувалчето с милиона, с което великият комбинатор понякога подкарваше непокорните овни. Себе си Остап наричаше полковник Лоуренс28.
— Аз съм емирът-динамит! — викаше той, като се клатушкаше върху високия хребет. — Ако след два дена не получим прилична храна, ще разбунтувам някои племена. Честна дума! Ще назнача себе си за пълномощник на пророка и ще обявя свещена война, джихад. На Дания например. Защо датчаните са мъчили своя принц Хамлет? При съвременната политическа обстановка дори Обществото на народите ще се задоволи с такъв повод за война. Бога ми, ще купя пушки от англичаните за един милион — те обичат да продават огнестрелно оръжие на племената — и ходом марш в Дания! Германия ще ни пусне — за сметка на репарациите. Представяте ли си нахлуването на племената в Копенхаген? Пред всички — аз на бяла камила! Ах! Няма го Паниковски! Да пипнеше някоя датска гъска!…
Но след няколко дни, когато от овните останаха само въженцата, а кумисът беше изпит до капка, дори емирът-динамит се опечали и само мрънкаше меланхолично:
Сред пясъци пусти в арабски земи растяха си горди три палми сами.Двамата шейхове отслабнаха много, одрипавяха, пораснаха им бради и заприличаха на дервиши от бедна енория.
— Още малко търпение, Ибн-Корейко, и ние ще пристигнем в градче, което не ще отстъпва на Багдад. Плоски покриви, местни оркестри, ресторантчета в източен стил, сладки вина, легендарни моми и четиридесет хиляди шиш кебапи — карски, турски, татарски, месопотамски и одески. И най-сетне — железницата.
На осмия ден пътниците стигнаха до едно древно гробище. Като окаменели вълни се простираха чак до самия хоризонт редици полукръгли гробници. Тук не заравяха покойниците. Поставяха ги на земята и ги зазиждаха с кръгли камъни. Над пепелявия град на мъртвите печеше страхотно слънце. Древният Изток лежеше в своите горещи ковчези.
Комбинаторите шибнаха камилите и скоро влязоха в един оазис. Далеч околовръст озаряваха града зелените факли на тополите, които се оглеждаха в залените с вода квадратни оризови ниви. Самотно стърчаха карагачи, които възпроизвеждаха точно формата на гигантски глобус с дървено краче. Почнаха да се срещат магаренца, които носеха шишкави ездачи в халати и вързопчета детелина.
Корейко и Бендер минаваха покрай дюкянчета, търгуващи със зелен тютюн на прах и смрадлив коничен сапун, наподобяващ главички на шрапнели. Занаятчии с бели муселинови бради се трудеха над бакърени листове, даваха им форма на легени и тесногърлени ибрици. Обущари сушаха на слънце мънички кожи, боядисани с мастила. Тъмносините, жълтите и небесносините гледжосани плочки на джамиите блестяха с бедна стъклена светлина.
Остатъка от деня и нощта милионерите проспаха тежко и безчувствено в хотела, а на сутринта се изкъпаха в белите вани, избръснаха се и излязоха из града. Безоблачното настроение на шейховете се помрачаваше малко от необходимостта да мъкнат със себе си куфара и чувала.
— Смятам като най-първо мое задължение — рече Бендер самохвално — да ви запозная с една вълшебна избичка. Нарича се „Под луната“. Идвах тук преди пет години, четох лекции за борбата с абортите. Каква избичка само! Полумрак, прохлада, стопанинът от Тифлис, местен оркестър, студена водка, танцьорки с дайрета и зилове. Ще се запием там цял ден. Нали и лекарите-общественици могат да имат свои миниатюрни слабости? Аз черпя. Златният телец отговаря за всичко.
И великият комбинатор тръсна своя чувал.
Ала избичката „Под луната“ вече я нямаше. За учудване на Остап нямаше я дори и онази улица, на която дрънчаха неговите дайрета и зилове! Тук минаваше права европейска улица, която се застрояваше едновременно по цялата си дължина. Издигаха се стобори, висеше алабастров прах, а камионите нажежаваха и без това горещия въздух. Остап погледа за минутка фасадите от сив кирпич с дълги полегнали прозорци, бутна Корейко, продума: „Има още едно местенце, държи го един от Баку“ и го поведе към другия край на града. Но на местенцето нямаше вече стихотворна фирма, която лично кръчмарят от Баку бе съчинил: