Вместо това пред очите на шейховете се мъдреше картонен плакат с арабски и руски букви:
— Да влезем — рече печално Остап, — там поне е прохладно. И после посещаването на музея влиза в програмата на пътуващите лекари-общественици!
Те прекрачиха в голяма, белосана като тебешир стая, оставиха на пода своите милиони и дълго изтриваха с ръкави горещите си чела. В музея имаше само осем експоната: зъб от мамонт, подарен на младия музей от град Ташкент, картина с маслени бои „Схватка с басмачите“, два емирски халата, златна рибка в аквариум, витрина с препариран скакалец, порцеланова статуетка от фабриката на Кузнецов и най-сетне макет на обелиск, който градът се готвеше да постави на главния площад. Тук, в подножието на проекта, лежеше голям тенекиен венец с ленти. Беше го донесла неотдавна специална делегация от една съседна република, но тъй като още нямаше обелиск (Определените за него средства бяха отишли за построяването на баня, която се оказа много по-нужна), делегацията произнесе съответните речи и положи венеца пред проекта.
До посетителите тутакси се приближи юноша е пъстра като килим бухарска тюбетейка на бръснатата си глава и развълнуван като автор, запита:
— Вашите впечатления, другари?
— Бива си го — каза Остап.
Младият човек завеждаше музея и без да губи време, заговори за затрудненията, които изживява неговата рожба. Кредитите са недостатъчни. Ташкент се отървал с един зъб, а собствени ценности, художествени и исторически, няма кой да събира. Не пращат специалист.
— Да имах триста рубли! — извика завеждащият. — Цял Лувър бих направил!
— Кажете, добре ли познавате града? — попита Остап, като смигна на Александър Иванович. — Не бихте ли могли да ни посочите някои забележителности? Аз познавах вашия град, но той някак си се е променил.
Завеждащият много се зарадва. Като викаше, че всичко ще им покаже лично, той заключи музея и изведе милионерите на същата оная улица, дето преди половин час те търсеха избичката „Под луната“.
— Проспект Социализъм! — каза той, като поемаше с удоволствие алабастровия прах. — Ах! Какъв чуден въздух! Какво ще бъде тук след една година! Асфалт! Автобус! Институт по иригация! Тропически институт! Е, ако Ташкент този път не даде научни сили!… Знаете ли, те имат толкова много кости от мамонт, но на мен пратиха само един зъб, а в нашата република има такъв интерес към естествознанието.
— Така ли? — забеляза Корейко, като гледаше с укор Остап.
— И знаете ли — зашепна ентусиастът, — аз подозирам, че това не е зъб от мамонт. Те са ни хързулнали слонов!
— А как е при вас с тези… с кръчмиците в азиатски стил, знаете ги, нали, с тъпаните и флейтите? — запита нетърпеливо великият комбинатор.
— Мина им времето — равнодушно отговори юношата, — отдавна трябваше да премахнат тази зараза, разсадник на епидемии. Тая пролет тъкмо задушихме последния вертеп. Наричаше се „Под луната“.
— Задушихте ли? — ахна Корейко.
— Честна дума! Но затова пък е открита фабрика-кухня. Европейско меню. Чиниите се мият и сушат с помощта на електричество. Кривата на стомашните заболявания рязко взе да пада надолу.
— Брей, какво става! — възкликна великият комбинатор и закри лицето си с ръце.
— Вие още нищо не сте видели — рече завеждащият музея, като се смееше срамежливо. — Да отидем във фабриката-кухня да обядваме.
Те седнаха в една бричка с платнен навес с фистони, обшити със син кенар, и тръгнаха. По пътя любезният придружител караше милионерите всяка минута да надничат изпод балдахина и им показваше издигнати вече сгради, издигащи се сгради и местата, където тепърва ще бъдат издигани. Корейко гледаше Остап със зли очи. Остап се извръщаше и казваше:
— Какво чудно местно пазарче! Багдад!
— На седемнадесети ще почнем да го събаряме — каза младият човек, — тук ще бъдат болницата и коопцентърът.
— Не ви ли е жал за тази екзотика? Та това е Багдад!
— Много е красиво! — въздъхна Корейко.
Младият човек се разсърди.
— За вас, за гостите, то е красиво, а ние трябва да живеем тук. В големия салон на фабриката-кухня, сред кахлените стени, под лентите на мухоморките, провиснали от тавана, пътниците ядоха булгурена супа и малки кафяви кюфтенца. Остап се осведоми за вино, но получи възторжен отговор, че близо до града наскоро е открит извор с минерална вода, който надминава със своите вкусови данни прочутия нарзан. За доказателство беше поискана бутилка от новата вода и изпита при гробно мълчание.