„И това ми било живот на милионер! — мислеше той с огорчение. — Къде е уважението? Къде е почитта? Къде е славата? Къде е властта?“
Дори Европа—„А“, с която Остап се хвалеше пред Балаганов — костюмът, обувките и шапката — бяха купени от един оказионен магазин и въпреки превъзходното им качество имаха дефект — това бяха вещи не свои, не родни, а от чужд гръб. Тях вече ги бе носил някой, може би час, минута, но все пак беше ги носил някой друг. Обидно беше и това, че правителството не обръща никакво внимание на бедственото положение на милионерите и разпределя планово жизнените блага. И изобщо беше лошо. Началникът на гарата не козируваше, което едно време правеше пред всеки търговец с капиталец от петдесет хиляди, първенците на града не идваха в хотела да му се представят, пресата не бързаше да вземе интервю и вместо снимките на милионерите публикуваше портретите на някакви си ударници, които изкарваха по сто и двадесет рубли на месец.
Остап броеше всеки ден своя милион и милионът си беше все милион, без някаква си дребна сума. Той полагаше всички усилия, обядваше по няколко пъти на ден, пиеше скъпи вина, раздаваше необикновено големи бакшиши, купи си пръстен, японска ваза и шуба от порчета. Шубата и вазата трябваше да подари на прислужника в хотела, защото Остап не обичаше да се занимава из пътя с обемисти вещи. Освен това, ако станеше нужда, той можеше да накупи още много шуби и вази. Все пак за цял месец бяха изхарчени само шест хиляди.
Не! Парадът никак не вървеше, макар всичко да си беше на място. Навреме бяха изпратени линейните кораби, на определеното време пристигнаха войсковите части, свиреше музика. Но полковете не гледаха него, не нему викаха „ура“, не за него махаше ръце капелмайсторът. Ала Остап не се предаваше. Той много се надяваше на Москва.
— А какво става с Рио де Жанейро? — възбудено попита Балаганов. — Отиваме ли?
— Да върви по дяволите! — с неочаквана злоба рече Остап. — Всичко това е измислица, няма никакъв Рио де Жанейро, и Америка няма, и Европа няма, нищо няма. Изобщо последният град — това е Шепетовка, в който се разбиват вълните на Атлантическия океан.
— Ама че работа! — въздъхна Балаганов.
— На мен един доктор всичко ми обясни — продължаваше Остап, — чужбина — това е митът за задгробния живот. Който попадне там, вече не се връща.
— Просто чудесии! — възкликна Шура, който не бе разбрал нищо.
— Ух, как ще заживея сега! Бедният Паниковски! Разбира се, той наруши конвенцията, но бог да го прости! Щеше да се радва старикът!
Предлагам ди почетем паметта на покойния със ставане на крика — рече Бендер.
Млечните братя се изправиха и постояха една минута в мълчание, като гледаха надолу, към начупените бисквити и недоизядения сандвич.
Тягостното мълчание бе прекъснато от Балаганов.
— Знаете ли какво стана с Козлевич? — рече той. — Просто чудесии! Въпреки всичко той сглоби „Антилопа“ и работи в Черноморск. Писа ми едно писмо! Ето…
Бордмеханикът извади писмото от каскета си.
„Здравейте, Шура — пишеше шофьорът на «Антилопа», — как живеете? Все още ли сте син на л. Ш.? Аз я карам добре, само че пари си нямам, а колата след ремонта нещо капризничи и работи само един час на ден. През цялото време я поправям, просто никакви сили не ми останаха. Пътниците се сърдят. Може би вие, драги Шура, ще ми изпратите маслопроводно черво, макар и не ново. Тук на пазара просто не може да се намери. Потърсете на Смоленския пазар, там, дето продават стари катинари и ключове. А ако сте зле, елате, все ще прекараме някак си. Аз стоя на ъгъла на ул. Меринг, на пиацата. Къде е сега О. Б.? С почит Ваш Адам Козлевич. Забравих да ви пиша. При мен на пиацата идваха ксендзовете, Кушаковски и Морошек. Стана скандал. А.К.“
— Ще изтичам сега да търся черво — рече загрижено Балаганов.
— Няма нужда — отвърна Остап, — аз ще му купя нова кола. Да вървим в „Гранд хотел“, ангажирал съм по телефона стая за диригент на симфоничен оркестър. А вие трябва да се облечете, да се измиете, трябва да ви се направи основен ремонт. Пред вас, Шура, се разтварят вратите на велики възможности.