— А какво става все пак със смисъла на живота? — запита милионерът, като издебна удобен момент.
— Учителят желае преди всичко — обясни преводачът — да запознае посетителя с обширните материали, които той е събрал при опознаването му с организацията на народното образование в СССР.
— Предайте на негово благородие — отговори Остап, — че посетителят не възразява.
И машината отново влезе в движение. Учителят говореше, пееше пионерски песни, сочеше стенвестника, който му бяха поднесли децата от сто четиридесет и шесто трудово училище, и дори си поплака малко. Преводачите ломотеха на два гласа, стенографката пишеше, а Остап разсеяно чистеше ноктите си.
Най-сетне Остап се закашля силно.
— Знаете ли какво — рече той, — няма нужда повече да превеждате. Аз някак си взех да разбирам бенгалски. Само когато захване да говори за смисъла на живота, тогава ми превеждайте.
Когато повториха на философа настойчивото желание на Остап, черноокият старец се развълнува.
— Учителят казва — заяви преводачът, — че той самият е дошъл във вашата велика страна, за да научи в какво се състои смисълът на живота. Само там, дето народното образование е поставено на такава висота като у вас, животът става осмислен. Колективът…
— Довиждане — бързо рече великият комбинатор, — предайте на учителя, че посетителят моли разрешение незабавно да си върви.
Но философът вече пееше с нежен глас „Маршът на Будьони“, който беше научил от съветските деца. И Остап се оттегли без разрешение.
— Кришна! — викаше великият комбинатор и тичаше из своята стая. — Вишну! Какво става по света? Къде е простата шаячна правда? А може би аз съм глупак, нищо не разбирам и животът ми е минал глупаво, безсмислено? Истински индус, виждате ли, всичко знае за нашата обширна страна, а аз, като оперен индийски гост, повтарям все едно и също: „Безчет елмази пламенни лежат в хамбари каменни.“ Колко е гадно това!
Този ден Остап обядва без водка и за пръв път остави куфара в стаята. После седя кротко на перваза на прозореца и с интерес наблюдаваше обикновените минувачи, които скачаха в автобуса като катерички.
През нощта великият комбинатор изведнъж се събуди и седна на кревата. Беше тихо и само от ресторанта през дупката на бравата се промъкваше меланхоличен бостън.
— Как можах да забравя! — рече той сърдито.
После се засмя, запали лампата и бързо написа телеграма.
Той позвъни и поиска телеграмата да бъде изпратена веднага като бърза.
Зося не отговори. Не получи отговор и на другите телеграми, написани в същия отчаян лиричен тон.
(обратно)Глава XXXIV Дружба с младостта
Влакът отиваше за Черноморск.
Първият пътник свали сакото си, окачи го на медната кукичка на багажника, после събу обувките, като едно след друго поднасяше дебелите си крачета почти до лицето си, и надяна пантофи с езичета.
— Чували ли сте историята за онзи воронежки земемер, който излязъл роднина на японския микадо? — попита той, като предварително се усмихваше.
Вторият и третият пътник се преместиха по-близо. Четвъртият пътник вече лежеше на горния диван, под бодливото малиново одеяло, и недоволно разглеждаше илюстровано списание.
— Не сте ли чували? Едно време много се говореше за това.
Той беше обикновен земемер — жена, една стая, сто и двадесет рубли заплата. Казваше се Бигусов. Обикновен, просто съвсем незабележителен човек, дори ако искате да знаете, между нас казано, простак. Връща се той веднъж от служба, а в стаята му седи японец с такъв, между нас казано, отличен костюм, с очила и ако искате да знаете, с обувки от змийска кожа, последна новост. „Вашето фамилно име Бигусов ли е?“ — пита японецът. „Да“ — казва Бигусов. „А собствено и бащино име?“ — „Еди-какво си“ — отвръща. „Правилно — дума японецът, — в такъв случай бихте ли били любезен да свалите толстовката си — нужно ми е да огледам вашето голо тяло.“ — „Заповядайте“ — казва. А, между нас казано, ако искате да знаете, японецът хич и не гледал тялото, а веднага се насочил към бенката. Имал Бигусов такава бенка на едната страна.
Погледнал японецът с увеличително стъкло, побледнял и дума: „Поздравявам ви, гражданино Бигусов, и позволете да ви връча пакет и писмо.“ Жената, разбира се, отворила пакета. А там, ако искате да знаете, лежи в талаш японски двуостър меч. „Че защо ми е този меч?“ — запитал земемерът. „А вие, казва, прочетете писмото. Там всичко е написано. Вие сте самурай.“ Тогава Бигусов също побледнял. Воронеж, ако искате да знаете, не е особено голям център. Между нас казано, какво отношение може да има там към самураите? Най-отрицателно. Но нямало що да се прави. Взема Бигусов писмото, отлепя четиринадесетте восъчни печата и го чете. Какво мислите? Излиза, че точно преди тридесет и шест години през Воронежка губерния пътувал един японски полупринц — инкогнито. И естествено, между нас казано, негово височество имало вземане-даване с една воронежка мома, родило му се дете — инкогнито. Той дори искал да се ожени, само че микадо му забранил с шифрована телеграма. Полупринцът трябвало да замине, а детето останало незаконно. Това именно бил Бигусов. И ето, след като минали толкова години, на полупринца му дошло време да мре, а за проклетия законни деца няма, няма кому да предаде наследството си и отгоре на това свършвал един знаменит род, което за японеца е най-лошото нещо. И ето че трябвало да си спомни за Бигусов. Паднало му се на човека щастие! Сега, казват, той е вече в Япония. Старецът умрял. А Бигусов сега е принц, роднина на микадо и отгоре на това, между нас казано, получил в брой един милион йени. Милион! На такъв глупак!