Шайката-лайката се смути.
— Това са гости — рече девойката натъжено, — дошли са само да постоят малко.
— Правилникът забранява — заяви придружителят, — вървете си. Мустакатият взе да се измъква към изхода, но тогава в конфликта се намеси великият комбинатор.
— Защо така, чичко — рече той на придружителя, — пътниците не бива да се линчуват без особена нужда. Защо да се придържаме така стриктно към буквата на закона? Трябва да бъдем гостоприемни. Знаете ли как е на Изток? Елате, аз ей сега ще ви обясня всичко.
Като поговори с Остап в коридора, придружителят дотолкова се проникна от духа на Изтока, че не само не мислеше вече да гони шайката-лайката, но й донесе девет чаши чай в тежки подложки и целия запас от индивидуални сухари. Той дори не взе пари.
— Според източния обичай — рече Остап на компанията, — съгласно законите на гостоприемството, както казваше един работник от кулинарния сектор.
Услугата беше направена с такава лекота и непринуденост, че не можеше да не бъде приета. Пращяха разкъсваните пакетчета със сухари. Остап поднасяше като домакин чая и скоро се сприятели с осемте студента и едната студентка.
— Мене отдавна ме интересуваше проблемата за всеобщото равно и тайно обучение — дърдореше той радостно, — неотдавна дори беседвах по този повод с един индуски философ-любител. Човек с голяма ерудиция. Поради това, каквото и да каже, неговите думи веднага се записват на грамофонна плоча. А понеже старецът обича да говори — има си той тая слабост, — натрупали са се осемстотин вагона плочи и сега от тях правят вече копчета.
Започнал с тази свободна импровизация, великият комбинатор взе в ръка едно сухарче.
— Това сухарче — рече той — стои на една крачка от бруса. И тази крачка вече е направена.
Дружбата, стопляна с шеги от подобен род, се развиваше много бързо и скоро цялата шайка-лайка пееше под диригентството на Остап частушката:
Петър наш велики няма близки никакви. Има той змия и кон — туй е целият му дом.Привечер Остап знаеше имената на всички и с някои вече беше на „ти“. Но много от това, което говореха младите хора, той не разбираше. Изведнъж се видя ужасно стар. Пред него седеше младостта, малко грубичка, праволинейна, някак си обидно откровена. Друг беше той на двадесет години. Призна си, че на двадесет години той беше много по-разнолик и по-лош. Тогава той не се смееше, а само се подсмиваше. А тези се смееха от все сърце.
„Защо се радва толкова тази дебеломутреста младост? — помисли си той с внезапно раздразнение. — Честна дума, започвам да завиждам.“
Макар Остап да беше несъмнено център на вниманието на цялото купе и неговата реч да се лееше гладко, макар всички да се отнасяха към него най-добре, но тук нямаше нито обожанието на Балаганов, нито страхливото подчинение на Паниковски, нито преданата любов на Козлевич. У студентите се чувствуваше превъзходството на зрителя пред конферансието. Зрителят слуша гражданина във фрак, понякога се смее, лениво му ръкопляска, но в края на краищата си отива в къщи и повече няма нищо общо с конферансието. А след спектакъла конферансието идва в клуба на артистите, седи тъжен над котлета и се оплаква на своя събрат от Рабиз — оперетен комик, че публиката не го разбира, а правителството не го цени. Комикът пие водка и също се оплаква, че не го разбират. А какво има тук за неразбиране? Шегите са стари и похватите са стари, а да се учиш наново, е късно. Всичко като че е ясно.
Историята с Бубешко, който пренамалил плановете, беше разказана втори път, но сега специално за Остап. Той ходи със своите нови приятели във вагона от трета класа да убеждава студентката Лида Писаревская да им дойде на гости и при това така сладкодумничеше, че срамежливата Лида дойде и взе участие в общата гама. Внезапното доверие се разрасна дотолкова, че надвечер, като се разхождаше по перона на една голяма възлова гара с девойката с мъжкото палто, великият комбинатор я заведе почти до самия изходен семафор и тук неочаквано за самия себе си изля пред нея своята душа в доста банални изрази.
— Разбирате ли — разясняваше й той, — светеше луната, кралицата на ландшафта. Ние седяхме на стъпалата на музея на древността и изведнъж аз почувствувах, че я обичам. Но ми се наложи още същата вечер да замина, така че работата се развали. Тя, струва ми се, се обиди. Дори сигурно се обиди.
— Вас в командировка ли ви изпратиха? — запита девойката.
— М-да. Нещо като командировка. Тоест не съвсем командировка, обаче срочна работа. Сега аз страдам. Величествено и глупаво страдам.
— Това не е страшно — каза девойката, — включете излишъка от своята енергия за изпълнението на някакъв трудов процес. Режете дърва например. Сега има такова течение.