Глава XXXV Него го обичаха домакините, домашните работнички, вдовиците и дори една жена-зъботехник
В Черноморск тракаха покривите и по улиците вилнееха течения. От силата на неочаквано налетелия върху града североизточен вятър нежното сиромашко лято беше прокудено към боклукчийските сандъци, улеите и стрехите на къщите. Там то умираше посред овъглени кленови листа и скъсани трамвайни билети. Студените хризантеми киснеха в гърнетата на цветарките. Хлопаха зелените капаци на затворените будки за квас. Гълъбите гукаха: „Ще умра, ще умра.“ Врабците се топлеха, като кълвяха горещ тор. Черноморци кретаха срещу вятъра, навели глави като бикове. Най-много си патеха жилетките от пике. Вятърът отнасяше от главите им гарсонетките и панамените шапки и ги търкаляше по дървената настилка надолу, към булеварда. Старците тичаха подире им, задъхани и негодуващи. Тротоарните вихри носеха самите преследвачи така силно, че по някой път те изпреварваха своите украшения за глава и се опомняха чак когато забиваха нос в мокрите крака на бронзовата фигура на един Екатеринин велможа, щръкнал насред площада.
На своята пиаца „Антилопа“ скърцаше като кораб. Ако по-рано колата на Козлевич извикваше весело недоумение, сега тя будеше жалост: лявото задно крило беше завързано с въже, голяма част от предпазното стъкло беше заменена с шперплат и вместо загубената при катастрофата гумена тромба с „матчиша“ на едно канапче висеше никелирано председателско звънче. Дори кормилното колело, върху което лежаха честните ръце на Адам Казимирович, малко се беше изкривило настрана. На тротоара, до „Антилопа“, бе застанал великият комбинатор. Облакътен на борда на колата, той говореше:
— Аз ви излъгах, Адам. Не мога да ви подаря нито изотафраскини, нито линколн, нито бюик, нито дори форд. Не мога да ви купя нова кола. Държавата не ме смята за купувач. Аз съм частно лице. Единственото нещо, което би могло да се вземе по обявление във вестника — то е също такава вехтория като нашата „Антилопа“.
— Че защо — възрази Козлевич, — моят лорен-дитрих е добра кола. Да имаше само едно вехто маслопроводно черво, не ми трябват на мен никакви буици.
Черно ви донесох — рече Остап, — ето го. И това е единственото нещо, драги Адаме, с което мога да ви помогна относно механизацията на транспорта.
Козлевич се зарадва много на червото, дълго го въртя в ръце и веднага започна да го поставя. Остап удари звънчето, което издаде заседателски звън, и започна пламенно:
— Вие знаете ли, Адам, новото? Върху всеки гражданин натиска стълб от въздух, равен на двеста и четиринадесет кила!
— Не — каза Козлевич, — та какво?
— Как какво! Това е научномедицински факт. И на мен от скоро време това започна да ми тежи. Помислете си само! Двеста и четиринадесет кила! Натискат цяло денонощие, особено нощем. Спя лошо. Какво?
— Нищо, слушам — ласкаво отвърна Козлевич.
— Много ми е лошо, Адаме. Имам прекалено голямо сърце.
Шофьорът на „Антилопа“ хъкна. Остап продължаваше да дрънка:
— Вчера на улицата до мен се приближи една бабичка и ми предложи да купя вечна игла за примус. Знаете ли, Адаме, аз не я купих. Не ми трябва вечна игла, не искам да живея вечно. Искам да умра. У мен са налице всички банални признаци на влюбеността: липса на апетит, безсъница и маниакален стремеж да съчинявам стихове. Слушайте какво надрасках миналата нощ при трепкащата светлина на електрическата лампа: „Аз помня оня миг чудесен, яви се, моя ти мечта, като видение проблесна, като неземна красота.“ Хубаво, нали? Талантливо? И чак на разсъмване, когато бяха дописани последните редове, си спомних, че този стих вече е написал А. Пушкин. Такъв удар от страна на класика! А?
— Не, не продължавайте — рече Козлевич съчувствено.
— Така си и карам — продължи Остап с трепет в гласа. — Тялото ми е зарегистрирано в хотел „Кайро“, а душата ми манкира, на нея дори не й се ще да отиде в Рио де Жанейро. А отгоре на всичко и този атмосферен стълб натиска.
— А вие бяхте ли при нея? — запита праволинейният Козлевич. — При Зося Викторовна?
— Няма да отида — рече Остап, — от горда стеснителност. В мен се пробудиха еничарите. Изпратих от Москва на тази никаквица телеграми за триста и петдесет рубли, а не получих отговор дори за половин рубла. Аз, дето са ме обичали домакини, домашни работнички, вдовици и дори една жена — зъботехник. Не, Адаме, няма да отида там. Довиждане!
Великият комбинатор отиде в хотела и извлече изпод кревата куфара с милиона, който се търкаляше наред със смачкани обувки. Известно време той го гледа доста тъпо, после го взе за дръжката и се измъкна на улицата. Вятърът сграбчи Остап за раменете и го повлече към Приморския-булевард. Тук беше пусто, никой не седеше на белите пейки, нарязани през лятото с любовни надписи. На външния рейд, заобикаляйки фара, излизаше нисък товарен кораб с дебели прави мачти.