До самия бордюр на тротоара приказваха разпалено двама души с чанти. И двамата бяха с демисезонни палта, под които се виждаха бели летни панталони.
— Вие навреме се махнахте от „Херкулес“, Иван Павлович — казваше единият, като притискаше до гърдите си чантата, — сега там е разгром, чистят като зверове.
— Целият град говори — въздъхна вторият.
— Вчера смъкваха Скумбриевич — сладострастно каза първият, — не можеше да се провреш. Отначало всичко вървеше много културно. Скумбриевич така разказа своята биография, че всички му ръкопляскаха. „Аз, казва, съм роден между чука и наковалнята.“ С това той искаше да подчертае, че родителите му са били ковачи. А после някой от публиката запита: „Кажете, вие не помните ли, имаше една търговска къща «Скумбриевич и син, метални изделия»? Не сте ли вие този Скумбриевич?“ Не щеш ли, този глупак взе, та рече: „Аз не съм Скумбриевич, аз съм синът.“ Представяте ли си какво ще стане сега с него? Първа категория му е осигурена.
— Да, другарю Вайнторг, такава строгост. А днес кого чистят?
— Днес е забележителен ден! Днес е наред Берлага — същият онзи, дето се спасяваше в лудницата. После самият Полихаев и тази змия Серна Михайловна, неговата морганатическа жена. Тя не даваше на никого в „Херкулес“ да диша. Ще отида днес два часа преди започването, иначе човек не може да се промъкне. Освен това Бомзе…
Зося тръгна напред и Остап просто не можа да научи какво се е случило с Адолф Николаевич Бомзе. Обаче това ни най-малко не го развълнува. Началното изречение на разговора беше вече готово. Капитанът бързо настигна девойката.
— Зося — каза той, — аз пристигнах и да се отхвърли този факт е невъзможно.
Това изречение беше произнесено с ужасяваща безцеремонност. Девойката се отдръпна и великият комбинатор разбра, че е взел фалшив тон. Той смени интонацията, говореше бързо и много, оплакваше се от обстоятелствата, каза, че младостта му минала съвсем не така, както си въобразявал през младенческите си години, че животът се оказал груб и нисък като басов ключ.
— Вие знаете, Зося — рече той най-сетне, — че върху всеки човек, дори и партиец да е, натиска атмосферен стълб, тежък двеста и четиринадесет кила. Не сте ли забелязали това?
Зося не отговори. В това време те минаваха-покрай кино „Капиталий“. Остап бързо погледна на другата страна, там, дето през лятото се помещаваше учредената от него кантора, и издаде тих вик. През цялата сграда се простираше широка фирма:
През всички прозорци се виждаха пишещи машини и портрети на държавни дейци. До входа с победоносна усмивка стоеше бабанка-куриер, пълна противоположност на Паниковски. През отворената порта с табелка „Базисен склад“ излизаха тритонни камиони, натоварени догоре с рога и копита. По всичко се виждаше, че рожбата на Остап беше тръгнала по правия път.
— Ето че натисна класата-хегемон — рече Остап печално, — дори моята лекомислена идея — и нея използува за своите цели. А мене ме изтикаха, Зося. Чувате ли, мене ме изтикаха настрана. Аз съм нещастен.
— Печален влюбен — продума Зося и за пръв път се обърна към Остап.
— Да — отговори Остап, — аз съм типичен Евгений Онегин, същият рицар, лишен от наследство от съветската власт.
— Оставете, какъв ти рицар!
— Не се сърдете, Зося. Вземете под внимание атмосферния стълб. Струва ми се дори, че той натиска мене значително по-силно, отколкото другите граждани. Това е от любов към вас. А освен това аз не съм член на профсъюза. И от това също.
— Още и поради туй, че вие лъжете повече от другите граждани.
— Това не е лъжа. Това е закон на физиката. А може би наистина да няма никакъв стълб и това да е само моя фантазия?
Зося се спря и взе да сваля от ръката сивата си плетена ръкавица.
— Аз съм на тридесет и три години — каза бързо Остап, — възрастта на Исус Христос. А какво съм направил досега? Учение не създадох, учениците си разпилях, мъртвия Паниковски не възкресих и само вие…
— Хайде, довиждане — рече Зося, — трябва да вървя в стола.
— Аз също ще обядвам — заяви великият комбинатор, като погледна фирмата: „Учебно-показателен хранителен комбинат ФЗУ при Черноморската държавна академия на пространствените изкуства“, — ще изям някоя дежурнопоказателна супа при тази академия. Може би ще ми поолекне.
— Тук е само за членове на профсъюза — предупреди го Зося.
— Тогава само ще поседя.
Те слязоха долу по трите стъпала. В дъното на учебно-показателния комбинат под зеления покрив на една палма седеше черноок млад човек, който гледаше с достойнство листа за обеда.