— Ах, какъв въздух! Да се поразходим, а?
Служебните лица се подаваха от прозорците и под грохота на ундервудите отвръщаха:
— Сам се вози. Душегубец!
— Защо пък душегубец? — питаше Козлевич едва неразплакан.
— Душегубец си, ами — отговаряха служащите, — пред съда искаш да ни изправиш.
— А вие със свои пари да се бяхте возили! — викаше разпалено шофьорът. — Със собствени пари.
При тези думи служебните лица се споглеждаха комично и затваряха прозорците. Разходка с кола със свои пари им се струваше просто глупава.
Собственикът на „Ех, как ще ви разходя!“ се скара с целия град. Той вече с никого не се поздравяваше, стана нервен и зъл. Като видеше някой совслуж1 в дълга кавказка рубашка и издути ръкави, той се приближаваше до него изотзад и с горчив смях викаше:
— Мошеници! Ей сега ще ви подведа под отговорност! По сто и девети член.
Совслужът трепваше, оправяше индиферентно колана си със сребърни украшения, с каквито обикновено украсяват хамутите на товарните коне, и преструвайки се, че виковете не се отнасят за него, ускоряваше крачка. Но отмъстителният Козлевич продължаваше да върви до него и да дразни своя враг с монотонно четене на джобния наказателен требник:
— „Присвояване от служебно лице на пари, ценности или друго имущество, намиращо се под негови грижи по силата на служебното му положение, се наказва…“
Совслужът побягваше страхливо и подхвърляше високо задник, сплескан от дългото седене на стола в канцеларията.
— „… с лишаване от свобода — викаше Козлевич, догонвайки го — за срок от три години.“
Ала всичко това носеше само морално удовлетворение на шофьора. Материалното му положение не беше добро. Спестяванията вече се свършваха. Трябваше да се вземе някакво решение. Не можеше да продължава повече така.
В такова възбудено състояние веднъж Адам Казимирович седеше в своята кола и гледаше с отвращение глупавия шарен стълб „Автомобилна пиаца“. Той разбираше смътно, че честният живот не му се удаде, че автомобилният месия беше пристигнал преждевременно и гражданите не повярваха в него. Козлевич бе така потънал в своите печални размишления, че дори не забеляза двамата млади хора, които доста дълго вече се любуваха на неговата кола.
— Оригинална конструкция — рече най-после единият от тях, — зората на автомобилизма. Виждате ли, Балаганов, какво може да се направи от една проста шевна машина „Сингер“? Малко приспособление — и се е получила прелестна колхозна сноповръзвачка.
— Махни се! — каза мрачно Козлевич.
— Тоест как така „махни се“? Защо сте поставили на вашата вършачка рекламно клеймо „Ех, как ще ви разходя!“? Може би ние с моя приятел желаем да направим едно делово пътуване? Може би ние желаем именно ех, да се разходим?
За пръв път през арбатовския период от живота му по лицето на мъченика на автомобилното дело се появи усмивка. Той изскочи от колата и чевръсто запали тежко тракащия мотор.
— Заповядайте — рече той, — къде да карам?
— Този път — никъде — забеляза Балаганов, — пари няма. Какво да се прави, другарю механик, беднотия.
— Няма значение, сядайте! — викна Козлевич отчаяно. — Ще ви откарам без пари. Няма ли да пиете? Няма ли да танцувате голи на луна? Ех! Ще ви разходя!
— Добре тогава, ще се възползуваме от гостоприемството — каза Остап и седна до шофьора. — Виждам, вие имате добър характер. Но защо мислите, че ние сме способни да танцуваме в гол вид?
— Тук всички са такива — отговори шофьорът, като изкарваше колата на главната улица, — държавни престъпници.
Той се топеше от желание да сподели с някого своята мъка. Естествено най-добре би било да разкаже за своите страдания на нежната си сбръчкана майчица. Тя би го пожалила. Но мадам Козлевич беше умряла от скръб отдавна, когато научи, че нейният син Адам започва да става известен като крадец-рецидивист. И шофьорът разказа на новите пътници цялата история за падението на град Арбатов, под чиито развалини се гърчеше сега неговият зелен автомобил.
— Накъде да вървя сега? — скръбно завърши Козлевич. — Къде да се дяна?
Остап се позабави, погледна многозначително своя риж компаньон и рече:
— Всичките ви беди идват от това, че сте правдотърсач. Вие просто сте агънце, неуспял баптист. Печално е да се наблюдават в шофьорските среди такива упадъчни настроения. Вие имате автомобил и не знаете накъде да вървите. Нашата работа е по-лоша — ние нямаме автомобил. Но ние знаем накъде да вървим. Искате ли да отидем заедно?
— Къде? — попита шофьорът.
— В Черноморск — каза Остап. — Имаме там малко лична работа. И за вас ще се намери нещо. В Черноморск ценят старинните предмети и на драго сърце се возят с тях. Да вървим.