— Перикли! — викна още отдалече Зося. — Купих ти чорапи с двойни пети. Запознайте се. Това е Темиди.
— Темиди — каза младият човек, като стисна сърдечно ръката на Остап.
— Бендер-Задунайски — грубо отвърна великият комбинатор, който веднага съобрази, че е закъснял за празника на любовта и че чорапите с двойни пети не са просто продукция на някакво кооперативно сдружение на лъжеинвалиди, а символ на щастлив брак, узаконен от гражданското отделение.
— Как?! Нима вие сте още и Задунайски? — весело попита Зося.
— Да. Задунайски. Нали и вие вече не сте само Синицка? Ако се съди по чорапите…
— Аз съм Синицка-Темиди.
— Вече двадесет И седем дни — забеляза младият човек, като потриваше ръце.
— Вашият мъж ми харесва — рече рицарят, лишен от наследство.
— На мен самата ми харесва — отговори Зося разпалено.
Докато младите съпрузи сърбаха флотския борш, като вдигаха високо лъжиците и се споглеждаха, Остап недоволно поглеждаше под око културните плакати, окачени по стените. На един беше написано:
Другият беше съставен като стих:
Нямаше какво да прави повече. Трябваше да си върви, но му пречеше незнайно откъде довтасала срамежливост.
— В този флотски борш — пресилено рече Остап — плават отломки от корабокрушение.
Съпрузите Темиди се засмяха добродушно.
— Вие собствено по каква линия работите? — попита Остап младия човек.
— Аз собствено съм секретар на изоколектива на железничарските художници — отговори Темиди.
Великият комбинатор започна бавно да се изправя.
— Ах, представител на колектив! Това можеше да се очаква! Но няма да ви отвличам в разговори. Това ще ви попречи на правилното отделяне на стомашния сок, толкова необходим за здравето.
Той си отиде, без да си вземе довиждане, като режеше ъглите на масичките, движейки се направо към изхода.
— Задигнаха девойката! — измърмори той на улицата. — Направо от стоилото я задигнаха. Темиди! Немезиди! Представителят на колектив Темиди я задигна от едноличнйка-милионер…
И за миг с потресна яснота и чистота Бендер си спомни, че няма никакъв милион. Той продължаваше да мисли по това и докато тичаше, като разгребваше с ръце минувачите, както плувецът водата при състезание за счупване на световен рекорд.
— Ама че апостол Павел се намери — шепнеше той, като прескачаше през лехите на градската градина. — Безсребреник, к-кучи син! Менонит проклет, адвентист от седмия ден! Глупак! Ако вече са отправили пратката — ще се обеся! Такива толстоисти трябва да се трепят!
След като се подхлъзна два пъти на кахления под на пощата, великият комбинатор дотича до гишето. Тук имаше малка, сурова и мълчалива опашка. Остап необмислено рече да провре глава в гишето, но гражданинът, който стоеше пръв на опашката, нервно издигна остри лакти и изтика малко пришелеца назад. Вторият гражданин като курдисан също вдигна лакти и великият комбинатор се намери още по-далече от заветното прозорче. И в пълно мълчание лактите се повдигаха и раздвижваха дотогава, докато дръзкият не се намери на законното място — на края на опашката.
— Аз само… — започна Остап.
Но не продължи. Това беше безполезно. Опашката, сива, каменна, беше несъкрушима като гръцка фаланга. Всеки знаеше своето място и беше готов да умре за своите нищожни права.
Едва след четиридесет и пет минути Остап пъхна глава в пощенското прозорче и дръзко поиска обратно своята пратка. Служащият равнодушно върна квитанцията на Остап.
— Другарю, ние пратки обратно не даваме.
— Как! Вече сте я изпратили? — запита великият комбинатор с разтреперан глас. — Само преди един час я предадох!
— Другарю, ние пратки обратно не даваме — повтори пощенският служащ.
— Но нали това е моя пратка — рече Остап ласкаво, — разбирате ли, моя. Аз я предадох, аз искам да я взема обратно. Разбирате ли, забравих да туря бурканче със сладко. От райски ябълчици. Много ви моля. Чичо страшно ще се обиди. Разбирате ли…
— Другарю, ние пратки обратно не даваме.
Остап се огледа, търсейки помощ. Отзад чакаше опашката, мълчалива и сурова, знаеща всички правила, включително и правилото, че пратки обратно не се дават.
— Да сложа бурканчето — замрънка Остап, — райските ябълчици.
— Другарю, бурканчето изпратете като отделна пратка — рече служащият поомекнал. — На вашия чичо нищо няма да му стане.
— Вие не познавате моя чичо! — разпалено рече Остап. — При това аз съм беден студент, нямам пари. Моля ви като общественик.
— Ето виждате, другарю — каза служащият с плачлив глас, — къде да я търсим сега! Там лежат три тона пратки.