Отначало Адам Казимирович само се усмихваше като вдовица, която няма вече нищо мило в живота си. Но Бендер не жалеше краските. Той разкри пред смутения шофьор чудни далнини и веднага ги разкраси със син и розов цвят.
— А в Арбатов няма какво да загубите освен запасните вериги. По пътя няма да гладувате. С това се заемам аз. Бензинът ваш — идеите наши.
Козлевич спря колата и като все още се опираше, рече мрачно:
— Бензинът е малко.
— За петдесет километра ще стигне ли?
— Ще стигне за осемдесет.
— В такъв случай всичко е наред. Аз вече ви съобщих, че не съм беден на идеи и мисли. Точно на шестдесетия километър на самия път ще ви очаква голям железен варел с авиационен бензин. Харесва ли ви авиационният бензин?
— Харесва ми — отговори срамежливо Козлевич.
Животът изведнъж му се стори лек и весел. Поиска му се незабавно да тръгне за Черноморск.
— И този варел — завърши Остап — вие ще получите съвсем безплатно. Ще кажа нещо повече. Вас ще ви молят да приемете този бензин.
— Какъв бензин? — пошепна Балаганов. — Какви ги дрънкате? Остап погледна отвисоко оранжевите лунички, пръснати по лицето на млечния му брат, и също така тихо отвърна:
— Хора, които не четат вестници, трябва морално да бъдат убивани на място. Вас ви оставям жив само защото се надявам да ви превъзпитам.
Остап не разясни каква връзка съществува между четенето на вестници и големия варел с бензин, който уж си стои на пътя.
— Обявявам големия пробег Арбатов — Черноморск за открит — рече тържествено Остап. — За капитан на пробега назначавам себе си. За водач на колата се зачислява… как се казвате? Адам Козлевич. Гражданинът Балаганов се утвърждава като бордмеханик и му се възлагат задълженията прислуга за всичко. Само че вижте какво, Козлевич: надписът „Ех, как ще ви разходя!“ трябва незабавно да се заличи. На нас не ни са нужни особени белези.
След два часа колата с прясно тъмнозелено петно отстрани бавно се изкърбаля от гаража и за последен път мина по улиците на град Арбатов. Надежда светеше в очите на Козлевич. До него седеше Балаганов. Той грижливо изтриваше с парцалче медните части, като ревностно изпълняваше новите за него задължения на бордмеханик. Капитанът на пробега се беше отпуснал върху червеникавата седалка и със задоволство поглеждаше своите нови подчинени.
— Адам! — викна той, като заглуши пукането на мотора. — Как се нарича вашата талижка?
— „Лорен-Дитрих“ — отговори Козлевич.
— Що за име е това? Всяка кола, както всеки военен кораб, трябва да има собствено име. Вашият „Лорен-Дитрих“ се отличава със забележителна скорост и благородна красота на линиите. Ето защо предлагам да кръстим колата „Антилопа-Гну“. Има ли някой против? Приема се единодушно.
Зелената „Антилопа“, скърцаща с всичките си части, се понесе по края на булевард „Млади дарования“ и изскочи на пазарния площад.
Там пред взора на екипажа на „Антилопа“ се откри странна картина. От площада, по посока на шосето, тичаше приведен човек с бяла гъска под мишницата. С лявата си ръка той придържаше твърдата сламена шапка на главата си. Подир него тичаше с викове голяма тълпа. Беглецът се обръщаше често назад и на неговото благообразно актьорско лице можеше да се различи израз на ужас.
— Паниковски бяга! — извика Балаганов.
— Втори стадий от кражбата на гъска — забеляза студено Остап. — Третият стадий ще започне след залавянето на виновника. Той се съпровожда с чувствителен бой.
Навярно Паниковски се досещаше за приближаването на третия стадий, защото тичаше с все сила. От страх той не пускаше гъската и това раздразваше още повече преследвачите.
— Сто и шестнадесети член — рече наизуст Козлевич. — Тайно, а също така и явно похищаване на едър добитък от трудовото земеделско и скотовъдно население.
Балаганов гръмко се разсмя. Радваше го мисълта, че нарушителят на конвенцията ще получи справедливо възмездие.
Колата излезе на шосето, като пресече шумната тълпа.
— Спасете ме! — закрещя Паниковски, когато „Антилопа“ се изравни с него.
— Бог ще ти помогне — отговори Балаганов, като се наведе през борда.
Колата обви Паниковски в кълба малинов дим.
— Вземете ме! — пищеше Паниковски с последни сили и тичаше редом с колата. — Аз съм добър човек.
Гласовете на преследвачите се сливаха в общ враждебен вой.
— Да бяхме взели този гад, а? — запита Остап.
— Няма нужда — отговори жестоко Балаганов, — нека знае друг път да не нарушава конвенция.