Като се задоволи с бегъл преглед, човекът със сандалите вдигна куфара и влезе в белия тропически вагон на трамвая, който го откара на другия край на града — на Източната гара. Тук неговите действия бяха правопротивоположни на онова, което току-що бе направил на Приморската гара. Той предаде своя куфар на съхранение и получи квитанция от величествения гардеробиер.
Като извърши тия странни операции, стопанинът на куфара напусна гарата тъкмо в момента, когато по улиците вече се появиха най-примерните служащи. Той се вмъкна в техните нестройни колони, след което костюмът му загуби всякаква оригиналност. Човекът със сандалите беше служащ, а почти всички служащи в Черноморск се обличаха по неписаната мода: нощница със запретнати над лактите ръкави, леки сирашки панталони, същите сандали или платнени обувки. Никой не носеше шапка или фуражка. Само понякога се мяркаше каскет, а най-често черни, щръкнали нагоре перчеми, още по-често като диня на бостан лъщеше загоряла от слънцето плешивина, на която човек изпитва голямо желание да напише с химически молив някоя дума.
Учреждението, в което служеше човекът със сандалите, се наричаше „Херкулес“ и се помещаваше в един бивш хотел. Въртящата се стъклена врата с медни параходни дръжки го вкара в голям вестибюл от розов мрамор. В заземения асансьор се помещаваше бюро справки. Оттам вече надничаше усмихнато женско лице. Като изтича по инерция няколко крачки, влезлият се спря пред стария портиер, който носеше фуражка със златен зигзаг на околишката, и с наперен глас запита:
— Е, старче, време ли е за крематориума?
— Време е, любезни — отговори портиерът, като се усмихваше радостно, — за нашия съветски колумбариум.
Той дори махна с ръце. На добродушното му лице се изписа пълна готовност, ако ще би веднага да се предаде на огненото погребение.
В Черноморск се канеха да строят крематориум със съответно помещение за урните с праха, тоест колумбари, и тази новост от страна на гробищния подотдел, кой знае защо, много развеселяваше гражданите. Може би ги разсмиваха новите думи — крематориум и колумбари, а може би им се виждаше забавна самата мисъл, че човек може да бъде изгорен като цепеница — тъй или иначе, но те задяваха всички дядовци и баби в трамвая и по улиците с подвиквания: „Ти, бабичко, де се пъхаш? За крематориума ли бързаш?“ Или: „Пуснете дядката да мине напред, време му е за крематориума“ И чудна работа, идеята за огненото погребение много хареса на старците, така че веселите шеги предизвикваха пълно одобрение от тяхна страна. Изобщо разговорите за смъртта, които досега се смятаха неудобни и неучтиви, почнаха да се котират в Черноморск наравно с анекдотите от европейския и кавказкия живот и предизвикваха всеобщ интерес.
Като подмина намиращата се в началото на стълбището гола мраморна девойка, която държеше във вдигнатата си ръка електрически факел, и погледна с неудоволствие плаката:
служащият се изкачи на втория етаж. Той работеше във финансово-счетоводния отдел. До започване на работа оставаха още петнадесет минути, но на масите си вече седяха Сахарков, Драйфус, Тезоименицки, Музикант, Чеважевска, Кукушкинд, Борисохлебски и Лапидус-млади. Те никак не се плашеха от чистката, в което нееднократно се уверяваха един друг, но напоследък, кой знае защо, започнаха да идват на работа колкото може по-рано. Те използуваха малкото минути свободно време и шумно разговаряха помежду си. Гласовете им кънтяха в грамадната зала, която едно време е била ресторант на хотела. За това напомняха таванът в резба от дъбови кесони и изрисуваните стени, дето с навяващи ужас усмивки се премятаха менади, наяди и дриади.
— Чухте ли новината, Корейко? — попита влезлият Лапидус-млади. — Не сте ли я чули? Не? Ще бъдете поразени.
— Каква новина?… Здравейте, другари! — произнесе Корейко. — Здравейте, Ана Василевна!
— Вие дори не можете да си представите! — с удоволствие каза Лапидус-млади. — Счетоводителят Берлага е в лудницата.
— Какво говорите? Берлага? Та той е съвсем нормален човек!
— До вчера беше най-нормален, а от днес стана най-ненормален — намеси се в разговора Борисохлебски. — Това е факт. Обади ми се по телефона неговият шурей. Берлага има много сериозно психическо заболяване, разстройство на нерва на петата.
— Трябва само да се учудваме, че на всички ни още не се е разстроил този нерв — забеляза зловещо старият Кукушкинд, като гледаше колегите си през овалните никелирани очила.