— Сега — каза самодоволно той — ние се намираме на линията на автопробега, приблизително на сто и петдесет километра пред челната кола. Предполагам, че вече сте се сетили за какво говоря?
Низшите чинове на „Антилопа“ мълчеха. Паниковски разкопча сакото си и почеса голите си гърди под мръсната копринена връзка.
— Значи, не разбрахте? Личи, че в някои случаи не помага дори и четенето на вестници. Добре тогава, ще се изкажа по-подробно, макар това да не е в навиците ми. Първо: селяните сметнаха „Антилопа“ за челната кола от автопробега. Второ: ние не се отказваме от това звание, нещо повече — ще се обръщаме към всички учреждения и лица с молба да ни окажат нужното съдействие като наблягаме именно на това, че сме челната кола. Трето… Впрочем за вас стигат и две точки. Съвсем ясно е, че известно време ние ще се задържим пред автопробега, като обираме каймака и подобната нему сметана от това висококултурно начинание.
Речта на великия комбинатор направи огромно впечатление. Козлевич хвърляше признателни погледи към капитана. Балаганов попоглаждаше с длан своите рижи къдри и се превиваше от смях. Паниковски, предвкусвайки безопасна печалба, викаше „ура“.
— Хайде, стига емоции — рече Остап. — Пред вид настъпващата тъмнина обявявам вечерта за открита. Стоп!
Колата спря и уморените антилоповци слязоха на земята. В зреещите жита щурчетата ковяха своето мъничко щастие. Пътниците вече бяха насядали в кръг до сами пътя, а старата „Антилопа“ все още се вълнуваше: навремени каросерията изпукваше от само себе си, навремени нещо издрънчаваше в мотора.
Неопитният Паниковски запали такъв голям огън, сякаш гореше цяло село. Огънят пращеше и се мяташе на всички страни. Докато пътниците се бореха с огнения стълб, Паниковски изтича приведен в полето и се върна с топла крива краставица в ръка. Остап бързо я изтръгна от ръцете на Паниковски с думите:
— Не издигайте яденето в култ.
След това той изяде краставицата сам. Вечеряха салам, взет от квартирата на къщовника Козлевич, и заспаха под звездите.
— Хайде — рече на развиделяване Остап на Козлевич, — пригответе се както трябва. Такъв ден, какъвто предстои да бъде днешният, вашето механическо корито още не е виждало и няма да види.
Балаганов грабна цилиндричната кофа с надпис „Арбатовски родилен дом“ и изтича на рекичката за вода.
Адам Казимирович вдигна капака на колата, засвирука си, навря ръце в мотора и започна да рови в медните му черва.
Паниковски опря гръб на автомобилното колело и без да мига, гледаше печално червения като боровинки сегмент на слънцето, показал се над хоризонта. Оказа се, че Паниковски има сбръчкано лице с множество старчески подробности: торбички, пулсиращи жилки и ягодова червенина. Такова е лицето на човек, който е прекарал дълъг порядъчен живот, има вече големи деца, пие сутрин полезното кафе „Желудин“ и пописва в учрежденския стенвестник с псевдонима „Антихрист“.
— Да ви разкажа ли, Паниковски, как ще умрете вие? — рече неочаквано Остап.
Старецът трепна и се обърна.
— Вие ще умрете така. Един ден, когато се върнете в празната студена стая на хотел „Марсилия“(това ще бъде в някой околийски град, където ще ви завее вашата професия), вие ще се почувствувате зле. Ще се парализира единият ви крак. Гладен и небръснат, вие ще лежите на дървената кушетка и никой няма да дойде при вас. Паниковски, никой няма да ви съжали. Деца не сте създали от икономия, а жените сте зарязали. Ще се мъчите цяла седмица. Агонията ви ще бъде ужасна. Ще умирате дълго и това ще омръзне на всички. Вие още няма да сте умрели напълно, а бюрократът, управител на хотела, вече ще напише искане до отдел комунално стопанство да се отпусне безплатен ковчег… Как ви е името и презимето?
— Михаил Самуелевич — отговори поразеният Паниковски.
— … да се отпусне безплатен ковчег за гражданина М. С. Паниковски. Впрочем излишни са сълзите, още годинка-две ще изкарате. Сега — на работа. Трябва да се погрижим за културно-агитационната страна на нашия поход.
Остап извади от автомобила своята акушерска чанта и я сложи на тревата.
— Моята дясна ръка — каза великият комбинатор, като потупваше чантата по издутичката като салам страна. — Тук има всичко, което може да потрябва на един елегантен гражданин на моите години и с моя размах.
Бендер приклекна над куфарчето като скитащ китайски фокусник над своята вълшебна торба и почна да изважда едно след друго различни неща. Най-първо извади една червена лента за ръкав, на която беше пошита със злато думата „Разпоредител“. После на тревата легна милиционерска фуражка с герба на град Киев, четири колоди карти с еднакъв гръб и връзка документи с кръгли люлякови печати.