Паниковски и Балаганов се сконфузиха.
— Всичко, което ни трябва, удоевци сами ще ни го дадат. Вие ще видите това ей сега. Пригответе място за подаръците.
Тридесет километра „Антилопа“ пробяга за час и половина. Последният километър Козлевич доста се измъчи, даваше газ и съкрушено клатеше глава. Обаче всички усилия, а също така и виковете и подтикванията на Балаганов не доведоха до нищо. Блестящият финиш, замислен от Адам Казимирович, не успя поради свършването на бензина. Колата позорно спря насред улицата, на сто метра от трибуната, окичена с борови гирлянди в чест на смелите автомобилисти.
Посрещачите с гръмки викове се спуснаха към пристигналия от мъглата на вековете лорен-дитрих. Тръните на славата тутакси се впиха в благородните чела на пътниците. Извлякоха ги грубо из колата и започнаха да ги подхвърлят с такова ожесточение, като че бяха удавници и на всяка цена трябваше да бъдат върнати към живот.
Козлевич остана при колата, а другите поведоха към трибуната, дето по план беше набелязан кратък тричасов митинг. До Остап се провря един млад човек — шофьорски тип — и го запита:
— Как са останалите коли?
— Изостанаха — равнодушно отговори Остап. — Спуквания, счупвания, ентусиазмът на населението. Всичко това забавя.
— Вие с капитанската кола ли сте? — не се махаше шофьорът-любител. — Клептунов с вас ли е?
— Клептунов аз отстраних от пробега — рече Остап недоволен.
— Ами професор Песочников? С пакарда ли е?
— С пакарда.
— Ами писателката Вера Круц? — любопитствуваше полушофьорът. — Иска ми се нея да видя! Нея и другаря Нежински. И той ли е с вас?
— Знаете ли — рече Остап, — уморен съм от пробега.
— А вие със стъдибейкъра ли сте?
— Можете да считате нашата кола за стъдибейкър — каза Остап злобно, — но досега тя се наричаше лорен-дитрих. Доволен ли сте?
Но шофьорът-любител не беше доволен.
— Извинете — възкликна той с юнашко нахалство, — но нали в пробега не участвуват никакви лорен-дитрихи! Четох във вестника, че има два пакарда, два фиата и един стъдибейкър.
— Вървете на майната си с вашия стъдибейкър! — изрева Остап. — Кой е този Стъдибейкър? Ваш роднина ли е Стъдибейкър? Баща ви ли е Стъдибейкър? Какво се лепнахте за мен? Казват му на руски, че стъдибейкърът в последния момент е заменен с лорен-дитрих, а той усуква! Стъдибейкър!
Разпоредителите отдавна бяха избутали юношата, но Остап дълго още размахваше ръце и мърмореше.
— Специалисти! Да ги изтрепеш такива специалисти! Стъдибейкър му се дощяло!
Председателят на комисията по посрещането на състезателите-автомобилисти наниза в своята приветствена реч такава дълга верига от приставни изречения, че не можа да се измъкне от тях цял половин час. През всичкото това време капитанът на пробега беше много неспокоен. От високата трибуна той следеше подозрителните движения на Балаганов и Паниковски, които много живо щъкаха сред тълпата. Бендер им хвърляше страшни погледи и в края на краищата можа да прикове със своите сигнализации на едно място децата на лейтенант Шмид.
— Радостен съм, другари — заяви Остап в отговор на речта, — че нарушихме с автомобилната сирена патриархалната тишина на град Удоев. Автомобилът, другари, не е разкош, а превозно средство. Железният кон идва само да смени селското конче. Ще организираме серийно производство на съветски моторни коли. Чрез автопробега ще ударим по лошите пътища и нехайството. Свършвам, другари. След като похапнем, ние ще продължим нашия далечен път.
Докато тълпата, застанала неподвижно пред трибуната, слушаше думите на капитана, Козлевич разви широка дейност. Той напълни резервоара с бензин, който, както казваше Остап, се оказа от най-хубавия, взе безсрамно в запас три големи бидона от горивото, смени вътрешните и външни гуми и на четирите колелета, задигна помпата и дори крика. Така той напълно опустоши не само базата, но и операционния склад на удоевската секция на Автодор.
Пътят до Черноморск беше осигурен с материали. Наистина нямаха пари, но това не безпокоеше капитана. В Удоев пътешествениците се нахраниха прекрасно.
— За джобни пари не трябва да мислим — каза Остап, — те се търкалят по пътя и ние ще ги вземаме, когато и както е удобно.
Между древния Удоев, основан през 794 година, и Черноморск, основан през 1794 година, лежаха хиляда години и хиляди километри обикновен и шосеен път.
През тези хиляда години на магистралата Удоев — Черно море са се появявали различни фигури.
Движили са се по нея пътуващи търговци със стоки на византийски търговски фирми. Насреща им от бучаща гора излизал Соловей-разбойник, груб мъж с астраганен калпак. Задигал той стоките, а търговците изписвал в разход. Тътрели се по този път завоеватели със своите дружини, минавали са селяни, с песни се мъкнели странници.