Животът на страната се променял с всяко столетие. Променяло се облеклото, усъвършенствувало се оръжието, усмирени били картофените бунтове. Хората се научили да бръснат брадите си. Излетял първият балон. Били изобретени железните близнаци — параходът и локомотивът. Забръмчали моторните коли.
А пътят си останал същият, какъвто бил при Соловей-разбойник. Изгърбен, покрит с вулканична кал или засипан с прах, отровен като праха против дървеници, пътят на татковината ни се е проточил покрай села, градчета, фабрики и колхози, проточил се е като хилядакилометров капан. От двете му страни сред жълтеещи се осквернени треви се валят скелетите на талиги и измъчени, издъхващи автомобили.
Може би емигрантът, обезумял от продаването на вестници сред асфалтовите полета на Париж, си спомня руския междуселски път с очарователната подробност на родния пейзаж: в локвичка се оглежда месецът, гръмко се молят щурците и подрънква празната кофа, закачена за селската талига.
Но на светлината на месеца е дадено вече друго предназначение. Месецът ще може отлично да блести върху гудроненото шосе. Автомобилните сирени и клаксони ще заместят симфоничния звън на селската кофичка. А щурци ще могат да се слушат в специални резервати; там ще бъдат построени трибуни и гражданите, подготвени от встъпителното слово на някой побелял щурцовед, ще могат до насита да се наслаждават на песните на любимите насекоми.
(обратно)Глава VII Сладкото бреме на славата
Капитанът на пробега, водачът на колата, бордмеханикът и слугата за всичко се чувствуваха прекрасно.
Утрото беше прохладно. В изумрудното небе блуждаеше бледното слънце. В тревата цвърчаха дребни птичи гадинки.
Пътните птички „овчарки“ бавно пресичаха пътя пред самите колела на автомобила. Степните простори разливаха такова благоухание, че ако на мястото на Остап беше някой селски писател-средняк от групата „Стоманено виме“, той не би се стърпял да не слезе от колата, би седнал в тревата й веднага още тук би започнал да пише на листове от походния си бележник нова повест, започваща с думите: „Чак зимниците се сепнаха. Разпаса се слънчицето, изпроводи своите лъчи по белия свят. Помириса старият Ромуалдич своята партенка и чак се опияни…“
Но Остап и неговите спътници бяха чужди на поетични възприятия. Цяло денонощие вече те се носеха пред състезателите. Посрещаха ги с музика и речи. Децата биеха барабани в тяхна чест. Възрастните ги хранеха с обеди и вечери, снабдяваха ги с предварително приготвени автомобилни части, а в една паланка им поднесоха хляб и сол на дъбово резбовано блюдо с кърпа, пошита с кръстчета. Хлябът и солта лежаха на дъното на колата, между краката на Паниковски. Той през цялото време отщипваше от кравая залъци и в края на краищата направи в него цяла миша дупка. След това гнусливият Остап изхвърли хляба и солта на пътя. Нощта антилоповци прекараха в едно селце, заобиколени от грижите на селския актив. Те отнесоха оттам едно голямо гърне топло мляко и мил спомен за одеколонния дъх на сеното, в което спаха.
— Мляко и сено — рече Остап, когато на разсъмване „Антилопа“ напускаше селото, — какво по-хубаво може да има от това! Човек винаги си мисли: „Ще успея ли да свърша това. В моя живот ще има още много мляко и сено.“ А в същност това никога вече няма да се случи. Така и да го знаете: това беше най-хубавата нощ в нашия живот, бедни мои приятели. Но вие дори не забелязахте това.
Спътниците на Бендер го гледаха с уважение. Те бяха във възторг от разкрилия се пред тях лек живот.
— Хубаво е да се живее на този свят! — рече Балаганов. — Ето ние пътуваме, сити сме. Може би щастието ни очаква…
— Убедени ли сте твърдо в това? — запита Остап. — Че щастието ни чака на пътя? Може би и трепка с крилца от нетърпение? „Къде е — дума то — адмирал Балаганов? Защо толкова се бави?“ Вие сте побъркан, Балаганов! Щастието никого не чака. То скита из страната в дълги бели дрехи и си пее детската песничка: „Ах, Америка — това е страна, там гуляят и пият без закуска.“ Но това наивно девойче трябва да се хване, трябва да му се харесаш, трябва да го ухажваш. А вие, Балаганов, с това девойче роман няма да изкарате. Вие сте дрипльо. Вижте се на какво приличате! Човек с вашия костюм никога няма да постигне щастие. Пък и изобщо целият екипаж на „Антилопа“ е екипиран отвратително. Чудя се как все още ни вземат за участници в автопробега!