Остап изгледа със съжаление своите спътници и продължи:
— Шапката на Паниковски сериозно ме смущава. Изобщо той е облечен с предизвикателен разкош. Този скъпоценен зъб, тези вързалки на долните гащи, тези космати гърди под връзката… По-просто трябва да се обличате, Паниковски! Вие сте почтен старец. На вас ви трябват черен сюртук и касторена шапка. На Балаганов ще му отиват карирана, каубойска риза и кожени гамаши. И той веднага ще добие вид на студент, който се занимава с физкултура. А сега прилича на уволнен заради пиянство матрос от търговския флот. За нашия уважаван водач няма да говоря. Тежки изпитания, изпратени му от съдбата, му попречиха да се облече съобразно званието. Нима не виждате как биха прилегнали към неговото одухотворено, леко изцапано с масло лице кожен комбинезон и черен хромов каскет? Да, деца, вие трябва да се екипирате.
— Пари няма — каза Козлевич, обърнат назад.
— Шофьорът е прав — отвърна любезно Остап, — пари наистина няма. Няма ги тези малки металически кръгчета, които аз толкова обичам.
„Антилопа-Гну“ се спусна от една височинка. Нивите продължаваха да се въртят бавно от двете страни на колата. Голяма рижа сова беше кацнала до сами пътя, навела глава на една страна и опулила глупаво слепите си жълти очи. Разтревожена от скърцането на „Антилопа“, птицата разпери криле, закръжи над колата и скоро отлетя по своите скучни совини работи. Нищо друго, заслужаващо внимание, не се случи по пътя.
— Гледайте! — развика се изведнъж Балаганов. — Автомобил!
Остап се разпореди за всеки случай да махнат плаката, който придумваше гражданите да ударят чрез автопробега по нехайството. Докато Паниковски изпълняваше заповедта, „Антилопа“ се приближи до изпречилата се отпреде им кола.
Закрит сив кадилак, леко наклонен, беше спрял край пътя. Средноруската природа, която се отразяваше в неговите дебели полирани стъкла, изглеждаше по-чиста и красива, отколкото беше в действителност. Коленичил, шофьорът сваляше гумата от едното предно колело. Над него в мъчително очакване стояха три фигури в пътни палта, пясъчен цвят.
— Претърпели сте бедствие ли? — запита Остап, като вежливо вдигна леко фуражка.
Шофьорът вдигна напрегнато лице и без да отговори, отново потъна в работа.
Антилоповци слязоха от своята зелена бричка. Козлевич няколко пъти обиколи прекрасната кола, като въздишаше завистливо, след това приклекна до шофьора и скоро поведе с него специален разговор. Паниковски и Балаганов с детско любопитство разглеждаха пътниците, двама от които имаха твърде надменен чужбински вид. Третият, ако се съдеше по зашеметяващата миризма на галоши, която идеше от гумената му мушама, беше съотечественик.
— Претърпели сте бедствие ли? — повтори Остап, като деликатно докосна гуменото рамо на съотечественика и в същото време устреми унесен поглед към чужденците.
Съотечественикът раздразнено заговори за пукналата се гума, но неговото дърдорене мина покрай ушите на Остап. По големия път, на сто и тридесет километра от най-близкия окръжен център, в самия пъп на Европейска Русия се разтъпкваха край своя автомобил две тлъстички чуждестранни птици. Това развълнува великия комбинатор.
— Кажете — прекъсна го той, — тези двамата не са ли от Рио де Жанейро?
— Не — отговори съотечественикът, — от Чикаго са. А аз съм преводач от „Интурист“.
— А какво правят те тук, по тези развалени пътища, сред дивото древно поле, далеч от Москва, от балета „Червеният мак“, от антикварните магазини и прочутата картина на художника Репин „Иван Грозни убива своя син“? Не разбирам! Защо сте ги домъкнали насам?
— Да ги вземат дяволите! — рече нажалено преводачът. — Трети ден вече препускаме по селата като побъркани. Просто ми извадиха душата. Много работа съм имал с чужденци, но такива досега не бях виждал! — И той махна с ръка към своите румени спътници. — Всички туристи като туристи — тичат из Москва, купуват от занаятчийските магазини дървени кани. А тези двама се отделиха. Тръгнаха да обикалят по селата.
— Това е похвално — рече Остап. — Широките милиардерски маси се запознават с бита на новото, съветското село.
Гражданите на град Чикаго надменно наблюдаваха поправянето на автомобила. Те бяха със сребристи шапки, твърди колосани яки и червени матови обувки.
Преводачът погледна с негодувание Остап и подвикна:
— Ами! Притрябвало им е новото село! Селската домашна ракия им трябва, а не селото!
При думите „домашна ракия“, които преводачът натъртено произнесе, джентълмените неспокойно се огледаха и почнаха да се приближават към разговарящите.