— Сега тъкмо в ранно утро — забеляза Паниковски, като гледаше угоднически капитана в очите.
— Млък, кенеф команда! — кресна Остап. — Бре, че неукротим старец! От шега не разбира.
— Какво да правим с „Антилопа“? — попита Козлевич.
— Да — рече Остап, — сега с този зелен леген в града не може да се влезе. Ще ни арестуват. Налага се да тръгнем по пътя на най-напредничавите страни. В Рио де Жанейро например крадените автомобили се пребоядисват в друг цвят. Това се прави от чисто хуманни подбуди — да не се огорчава предишният стопанин на колата, като види, че с неговата кола се разхожда чужд човек. „Антилопа“ си спечели горчива слава, тя трябва да бъде пребоядисана.
Решено бе да влязат в града пешком и да намерят бои, а за колата да потърсят сигурно скривалище вън от чертите на града.
Остап тръгна бързо из пътя надолу по стръмнината и скоро видя една кривната дървена къщурка, чиито мънички прозорчета лъщяха с речна синина. Зад къщурката имаше навес, който му се стори подходящ за укриване на „Антилопа“.
Докато великият комбинатор обмисляше под какъв предлог е най-удобно да проникне в къщата и да се сприятели с нейните обитатели, вратата се отвори и на стълбището изскочи един почтен господин по войнишки долни гащи с черни тенекиени копчета. На бледните му парафинени бузи се помещаваха прилични побелели бакенбарди. В края на миналия век подобна физиономия би била обикновено нещо. По онова време повечето от мъжете отглеждаха на лицата си ей такива шаблонни, верноподанически космати принадлежности. Но сега, когато под бакенбардите нямаше нито синия вицмундир, нито държавното орденче с лентичката от моаре, нито петлиците със златни звезди на таен съветник, това лице изглеждаше неестествено.
— О, господи — зафъфли обитателят на дървената къщурка, като простираше ръце към изгряващото слънце. — Боже, боже! Все същите сънища! Все тези сънища!
Изрекъл тая жалба, старецът заплака и като тътреше крака, затича по пътеката около къщата. Един обикновен петел, който се канеше в този момент да пропее за трети път, излязъл за тази цел на средата на двора, се отдръпна настрана; в яда си той направи няколко бързи крачки и дори изпусна едно перо, ала скоро се опомни, кацна на плета и от тази безопасна позиция вече съобщи на света за настъпването на утрото. В неговия глас все пак се долавяше вълнение, предизвикано от недостойното поведение на стопанина на къщичката.
— Присънват ми се, проклетите — достигна до Остап гласът на стареца.
Бендер учудено разглеждаше странния човек с бакенбардите, каквито могат да се намерят сега може би само върху министерското лице на портиера в консерваторията.
Междувременно необикновеният господин завърти своя кръг и от ново се появи до стълбището. Тук той се позабави и с думите: „Ще отида да опитам още веднъж“ — се скри зад вратата.
— Обичам старците — пошепна Остап, — с тях никога няма да ти стане скучно. Ще трябва да се почака резултатът от тайнствения опит.
Не стана нужда Остап да чака дълго. Скоро от къщурката се чу плачевен вой и измъквайки се заднишком като Борис Годунов в последното действие на операта на Мусоргски, на стълбището се изтърси старецът.
— Махай се от мен, махай се! — възкликна той с шаляпински интонации в гласа. — Все същият сън! А-а-а!
Той се обърна и като се запрепъва в собствените си крака, тръгна право срещу Остап. Решил, че е дошло време да действува, великият комбинатор излезе иззад дървото и грабна бакенбардиста в своите мощни обятия.
— Какво? Кой? Какво е това? — развика се неспокойният старец. — Какво?
Остап внимателно разтвори обятия, хвана стареца за ръката и сърдечно я раздруса.
— Аз ви съчувствувам! — извика той.
— Вярно ли? — запита стопанинът на къщурката, като се притисна към рамото на Бендер.
— Разбира се, че е вярно — отвърна Остап. — На мен самия често ми се присънват сънища.
— Ами какво сънувате?
— Различни работи.
— Ама какво все пак? — настояваше старецът.
— Че различни. Смес. Това, което във вестниците наричат „Отвсякъде за всички“ или „Световен екран“. Онзи ден например ми се присъни погребението на микадо, а вчера — юбилеят на сушчевската пожарна команда.
— Боже! — произнесе старецът. — Боже! Колко щастлив човек сте вие! Колко щастлив! Кажете, ами никога ли не ви се е присънвал някой генерал-губернатор или… дори министър?
Бендер не упорствува никак.
— Присънвал ми се е — рече весело той. — Как не. Генерал-губернатор. Миналия петък. Цяла нощ ми се присънва. И спомням си, до него стоеше и полицейският началник с шарени шалвари.