— Ах, колко хубаво! — рече старецът. — А не ви ли се е присънвало пристигането на господаря-император в град Кострома?
— В Кострома? Имаше такова съновидение. Чакайте, кога беше това? Да, да, на трети февруари тази година. Господарят-император, а до него, спомням си, и граф Фредерикс стоеше, онзи, знаете, дворцовият министър.
— Ах ти, господи! — взе да се вълнува старецът. — Но защо стоим тука? Заповядайте вътре. Извинете, не сте ли социалист? Не сте ли партиец?
— Моля ви се, какво говорите! — рече добродушно Остап. — Какъв партиец съм аз? Аз съм безпартиен монархист. Слуга на царя, баща на войниците. Изобщо, литнете, соколи, кат орли, стига тъга тъгувахте…
— Един чаец, чаец? — ломотеше старецът, като побутваше Бендер към вратата.
В къщурката се оказа една стая с преддверие. По стените висяха портрети на господа във формени сюртуци. Ако се съди по петлиците, тези господа бяха служили на времето си в Министерството на народната просвета. Леглото беше разхвърляно, което свидетелствуваше, че стопанинът му прекарва на него най-неспокойните часове от своя живот.
— И отдавна ли живеете като отшелник? — запита Остап.
— От пролетта — отвърна старецът. — Казвам се Хворобиев, Тук, мислех си, ще започна нов живот. А то какво излезе? Вие само разберете…
Фьодор Никитич Хворобиев беше монархист и ненавиждаше съветската власт. Тази власт му беше противна. Той, който някога бе окръжен училищен инспектор, сега бе принуден да служи като завеждащ методологично-педаготически сектор на местния Пролеткулт. Това будеше отвращение в него.
Чак до края на своята служба той не знаеше как да разшифрова думата „Пролеткулт“ и от това я презираше още повече. Тръпки на отвращение го побиваха само като видеше членовете на профкома, колегите и посетителите на методологично-педагогическия сектор. Той намрази думата „сектор“. О, този сектор! Никога Фьодор Никитич, който ценеше всичко изящно, а в това число и геометрията, не бе предполагал, че това прекрасно математическо понятие, което означаваше част от площта на криволинейната фигура, ще бъде така опошлено.
В службата много неща вбесяваха Хворобиев: заседанията, стенвестниците, заемите. Ала и в къщи неговата горда душа не намираше успокоение. В къщи също имаше стенвестници, заеми, заседания. Познатите му говореха изключително за просташки неща, според Хворобиев: за месечното възнаграждение, което те наричаха зарплата5, за месечните вноски в помощ на децата и за социалното значение на пиесата „Броневлак“.
Нямаше къде да се избяга от съветския строй. Когато обиденият Хворобиев се разхождаше самотен из улиците на града, то и тук от тълпата разхождащи се долитаха отвратителни фрази:
— … Тогава ние постановихме да го извадим от състава на ръководството…
— … А пък аз му казах така: за вашия РКК примкамера има, примкамера!
И като гледаше с досада плакатите, които призоваваха гражданите да изпълнят петилетката за четири години, Хворобиев повтаряше ядосан:
— Да извадим! От състава! Примкамера! За четири години! Просташка власт!
Когато методологично-педагогическият сектор премина на непрекъсната работна седмица и вместо чистата неделя дни за почивка на Хворобиев станаха някакви си виолетови пети числа, той се погнуси, издействува си пенсия и се премести да живее далече вън от града. Той постъпи така, за да може да се махне от новата власт, която завладя живота му и го лиши от покой.
По цели дни монархистът-единак прекарваше над стръмнината, гледаше към града и се мъчеше да мисли за приятни неща: за молебените по случай тезоименния ден на някаква височайша особа, за изпитите в гимназията и за роднините си, които служеха в Министерството на народната просвета. Но за почуда мислите му тутакси отскачаха на съветското, неприятното.
„Какво ли става сега в този проклет Пролеткулт?“ — мислеше той.
След Пролеткулта той си спомняше вече съвсем възмутителни епизоди: първомайските и октомврийски манифестации, семейните вечери в клубовете с лекции и бира, полугодишната равносметка на методологичния сектор.
„Съветската власт ми отне всичко — мислеше бившият окръжен училищен инспектор, — чиновете, ордените, уважението и парите в банката. Тя ми подмени дори и мислите. Ала има такава сфера, където болшевиките не могат да проникнат — това са сънищата, изпращани на човек от бога. Нощта ще ми донесе успокоение. В сънищата си аз ще видя онова, което ще ми е приятно да видя.“
Още първата нощ след това бог прати на Фьодор Никитич ужасен сън. Присъни му се, че седи в коридора на учреждението, осветен от газена лампичка. Седи и знае, че всяка минута трябва да го извадят от състава на ръководството. Изведнъж желязната врата се отваря и оттам изтичват служащи с вика: „Хворобиев трябва да бъде натоварен!“ Той иска да бяга, но не може.