Фьодор Никитич се събуди посред нощ. Помоли се на бога, като му посочи, че е станала навярно досадна несъобразност и сънят, предназначен за отговорен, може би дори партиен другар, е попаднал не на нужния адрес. Като начало той, Хворобиев, би искал да види излизането на царя от Успенската катедрала.
Успокоен, той заспа отново, ала вместо лицето на обожавания монарх тозчас видя председателя на профкома, другаря Суржиков.
И всяка нощ с невероятна методичност едни и същи последователни съветски сънища посещаваха Фьодор Никитич. Привиждаха му се: членски вноски, стенвестници, совхозът „Гигант“, тържествено откриване на първата фабрика-кухня, председателят на дружеството „Приятели на кремацията“ и големите съветски прелитания.
Монархистът ревеше насън. Той не искаше да види приятелите на кремацията. Искаше да види крайния десен депутат от Държавната дума Пуришкевич, патриарх Тихон, ялтенския градоначалник Думбадзе или поне някакъв простичък инспектор от народните училища. Ала нямаше нищо такова. Съветският строй беше се вмъкнал дори в сънищата на монархиста.
— Все същите сънища! — заключи Хворобиев с плачещ глас. — Проклети сънища!
— Вашата работа е лоша — каза съчувствено Остап, — както се казва, битието определя съзнанието. Щом живеете в Съветската страна, то и сънищата ви трябва да бъдат съветски.
— Нито минута почивка — оплакваше се Хворобиев. — Поне нещичко да видя. Аз вече на всичко съм съгласен. Нека да не е Пуришкевич. Нека да е поне Милюков. Все пак човек с висше образование и монархист в душата си. Но не! Все тези съветски антихристи.
— Аз ще ви помогна — каза Остап. — Имал съм случаи да лекувам приятели и познати по Фройд. Сънят е празна работа. Главното е да се премахне причината на съня. Основна причина е самото съществуване на съветската власт. Но в дадения момент аз не мога да я премахна. Просто нямам време. Аз, виждате ли, съм турист-спортист, сега трябва да направя малка поправка на моя автомобил, тъй че разрешете да го вкараме във вашия навес. А относно причината вие не се безпокойте. Ще я премахна на връщане. Нека само да завършим пробега.
Оглупелият от лошите сънища монархист на драго сърце разреши на милия и отзивчив млад човек да използува навеса. Той метна палтото си върху ризата, надяна на бос крак галошите и излезе след Бендер в двора.
— Значи, така, мога да се надявам? — питаше той и ситнеше подир своя подранил гост.
— Не се съмнявайте — отговаряше небрежно капитанът, — щом престане да съществува съветската власт, на вас изведнъж ще ви стане някак по-леко. Ще видите!
След половин час „Антилопа“ беше скрита у Хворобиев и оставена под надзора на Козлевич и Паниковски. Придружен от Балаганов, Бендер тръгна към града за бои.
Млечните братя вървяха срещу слънцето, като се промъкваха към центъра на града. По корнизите на къщите се разхождаха сиви гълъби. Напръсканите с вода дървени тротоари бяха чисти и прохладни.
На човек с необременена съвест е приятно в такова утро да излезе от къщи, да се позабави минутка пред вратата, да извади от джоба си кутия кибрит, на която е нарисуван самолет с щръкнал пръст вместо перка и надпис „Отговор на Керзън“, да се полюбува на неотвореното пакетче цигари и да запуши, като пропъди с кадилния дим някоя пчела със златни галуни на коремчето.
Бендер и Балаганов изпаднаха под влиянието на утрото, чистите улици и сиромасите-гълъби. За известно време им се стори, че съвестта им с нищо не е обременена, че всички ги обичат, че те са ергени, които отиват на среща със своите годеници.
Внезапно на пътя на братята се изпречи човек със сгъваем триножник и полирана кутия за бои в ръце. Той имаше такъв разтревожен вид, сякаш току-що бе изскокнал от горяща сграда, като е успял да спаси от огъня само триножника и кутията.
— Извинявайте — рече звънливо той, — тук ей сега трябваше да мине другарят Плотски-Поцелуев. Не сте ли го срещнали? Не е ли минал оттук?
— Ние никога не срещаме такива — каза грубо Балаганов.
Художникът се блъсна в гърдите на Бендер, каза „пардон“ и се устреми напред.
— Плотски-Поцелуев ли? — мрънкаше недоволно великият комбинатор, който още не беше закусил. — И аз имах една позната акушерка на име Медуза-Горгонер, но не вдигах шум, не тичах по улиците да викам: „Не сте ли виждали случайно гражданката Медуза-Горгонер? Тя, казват, тук се е разхождала.“ Голяма работа! Плотски-Поцелуев!