С течение на времето Мухин започнал да употребява и други житни растения.
Шумен успех имали портретите от просо, пшеница и мак, смелите наброски от кукуруз и булгур, пейзажите от ориз и натюрмортите от грухано просо.
Сега той работел над групов портрет. Голямото платно изобразявало заседание на окръжната планова комисия. Тази картина Теофан работел с боб и грах. Обаче дълбоко в душата си той си оставал верен на овеса, който му създал кариера и го отклонил от позициите на диалектическите триножниковисти.
— С овес, разбира се, е по-лесно! — възкликна Остап. — А пък Рубенс и Рафаел са диванета, с маслени бои се мъчили. Ние също сме диванета като Леонардо да Винчи. Дайте ни жълта емайлова боя.
Когато плащаше на приказливия продавач, Остап попита:
— Да, тъкмо стана дума, кой е този Плотски-Поцелуев? Че ние, знаете, не сме тукашни, не сме в течение на работите.
— Другарят Поцелуев е известен работник от центъра, наш гражданин. Сега пристигна в отпуск от Москва.
— Всичко е ясно — каза Остап. — Благодаря за информацията. Довиждане!
На улицата млечните братя съгледаха диалектическите триножниковисти. С печални и измъчени лица като на цигани, и четиримата стояха на кръстопътя. Край тях стърчаха молбертите, сложени един до друг на пирамида като пушки.
— Какво, колеги, лошо, а? — попита Остап. — Изтървахме Плотски-Поцелуев?
— Изтървахме го — запъшкаха художниците. — От ръцете ни се изплъзна.
— Теофан ли го грабна? — попита Остап, като показваше, че е добре запознат с обекта.
— Рисува вече, некадърник — отговори заместникът на Хенрих Наварски. — С овес. Към стария начин, казва, минавам. Оплаква се житарят му неден, че имало криза в жанра.
— А къде е ателието на този ербап мъж? — полюбопитствува Остап. — Иска ми се да хвърля един поглед.
Художниците, които имаха много свободно време, поведоха на драго сърце Остап и Балаганов към Теофан Мухин. Теофан работеше в градинката си, на чист въздух. Пред него на столче седеше другарят Плотски, явно плах човек. Затаил дъх, той гледаше художника, който като раздавач на карти гребеше с шепа овес от една кошничка и го хвърляше на платното. Мухин се мръщеше. Пречеха му врабците. Те долитаха дръзко до картината и кълвяха от нея някои детайли.
— Колко ще получите за тази картина? — запита срамежливо Плотски.
Теофан спря сеитбата, погледна критично своето произведение и отговори замислен:
— Колко ли? Към двеста и петдесет рубли музеят ще даде за нея.
— Доста скъпо.
— Ами че овес сега — рече Мухин напевно — как се купува. Скъп е той, овесът!
— Е, как е парчето с летницата? — попита Остап, като провираше глава през решетестата ограда на градинката. — Сеитбената кампания, виждам, върви успешно. Сто на сто! Но всичко туй е нищо в сравнение с онова, което аз видях в Москва. Там един художник направи картина от косми. Голяма картина с много фигури, обърнете внимание, идеологически издържана, макар художникът да беше използувал косми от безпартийни — имаше такъв грях. Но идеологически, повтарям, картината беше издържана знаменито. Наричаше се „Дядо Пахом и тракторът нощем“. Това беше една такава капризна картина, че просто не знаеха какво да я правят. Понякога космите по нея щръкваха. А един прекрасен ден тя съвсем побеля и от дядо Пахом и неговия трактор не остана ни следа. Но художникът успя да грабне за измишльотината си хиляда и петстотин. Така че вие не си правете много илюзии, другарю Мухин! Овесът изведнъж ще прорасне, вашите картини ще изкласят и вие никога вече няма да прибирате реколтата.
Диалектическите триножниковисти се закискаха одобрително. Ала Теофан не се смути.
— Това звучи като парадокс — забеляза той, възобновил посевните манипулации.
— Добре — заяви Остап на сбогуване, — сейте разумното, доброто, вечното, а после ще видим! Прощавайте и вие, колеги. Захвърлете вашите маслени бои. Минете на мозайка от гайки, пирони и винтове. Портрет от гайки! Забележителна идея!
Целия ден антилоповци боядисваха своята кола. Надвечер тя стана неузнаваема и блестеше с всички отсенки на яйчния жълтък.
На следния ден на развиделяване преобразената „Антилопа“ напусна гостоприемния навес и взе курс на юг.
— Жалко, че не успяхме да се сбогуваме с домакина. Но той така сладко спеше, че не ми се искаше да го будя. Може би най-сетне сънува съня, който така дълго е чакал: митрополит Двулогий благославя чиновете на Министерството на народната просвета по случай тристагодишнина на династията Романовци6.