Уморен от последните усилия, Синицки се отпусна на облегалката на стола и затвори очи. Той беше вече на седемдесет години. През петдесет от тях беше съчинявал ребуси, шаради, скрити картинки и шарадоиди. Но никога досега почтеният ребусник не беше работил така трудно. Той бе изостанал от живота, беше политически неграмотен и младите конкуренти лесно го побеждаваха. Те носеха в редакцията задачи с такава прекрасна идеологическа насоченост, че като ги четеше, старецът плачеше от завист. Къде можеше да постигне той например такава задача:
ЗАДАЧА-АРИТМОМОИДНа три гари: Воробьово, Грачево и Дроздово имало по равен брой служащи. На гара Дроздово имало шест пъти по-малко комсомолци, отколкото на другите две, взети заедно, а на гара Воробьово имало 12 души партийци повече, отколкото на гара Грачево. Но на последната имало 6 души безпартийни повече, отколкото на първите две. Колко служащи имало на всяка гара и каква е била там партийната и комсомолската прослойка?
Като се съвзе от своите горестни мисли, старецът отново се залови за листа с надпис „дебит“, но в това време в стаята влезе девойка с мокра подстригана коса и черен бански костюм на рамото.
Тя отиде мълчаливо на балкона, просна на олющените перила мокрия костюм и погледна надолу. Девойката видя бедния двор, който бе виждала вече много години — сиромашки двор, дето се търкаляха изпотрошени сандъци, сновяха изцапани с въглищен прах котки и тенекеджията с трясък поправяше една кофа. В долния етаж домакините разговаряха за своя тежък живот.
Девойката слушаше не за пръв път тези разговори, познаваше и котките по имена, а и тенекеджията, както й се стори, поправяше все същата кофа вече много години наред. Зося Синицка се върна в стаята.
— Идеологията ме съсипа — чу тя мърморенето на дядо си, — а каква идеология може да има в ребусната работа? Ребусната работа…
Зося надникна в старческите драскулки и тутакси викна:
— Какво си написал тук? Какво е това? „Четвърта, да ще бог полек, открива ни се предлог лек.“ Защо бог? Нали ти сам казваше, че сега в редакцията не приемат шаради с църковни изрази.
Синицки ахна. Като викаше: „Къде има бог, къде? Там няма бог“, той с разтреперани ръце намести на носа си очилата с бели рамки и грабна листчето.
— Има бог — продума той печално. — Наистина има… Пак сбърках. Ах, жалко! Пропада и хубавата рима.
— А ти вместо „бог“ постави „орис“ — рече Зося.
Но изплашеният Синицки се отказа от „ориста“.
— Това също е мистика. Знам аз. Ах, сбърках! Какво ще стане сега, Зосенка?
Зося погледна равнодушно дядо си и го посъветва да съчини нова шарада.
— И без това — рече тя — не можеш да намериш дума с окончание „ция“. Спомняш ли си как се мъчи с думата „топлофикация“?
— Ами — оживи се старецът, — още като трета дума поставих „кац“ и написах така: „А трета, който време има, ще види тук еврейско име“8. Не взеха тая шарада. Казаха: „Слабо, не подхожда.“ Не съм сполучил!
И старецът седна на масата си и се залови да разработва голям, идеологически издържан ребус. Най-напред нахвърли с молив гъска, която държеше в човката си буквата „Г“, голяма и тежка като бесилка. Работата вървеше.
Зося се зае да слага масата за обяд. Тя сновеше от бюфета с огледални илюминатори до масата и стоварваше съдини. Появи се фаянсов супник с отчупени дръжки, чинии с цветчета и без цветчета, пожълтели вилици и дори компотиера, макар за обяд да не се предвиждаше никакъв компот.
Изобщо работите на Синицки бяха зле. Ребусите и шарадите носеха в къщи повече вълнения, отколкото пари. С домашните обеди, които старият ребусник даваше на познати граждани и които бяха главното перо на семейния доход, също беше лошо. Подвисоцки и Бомзе заминаха в отпуск, Стулиян се ожени за една гъркиня и почна да си обядва в къщи, а Побирухин го изхвърлиха от учреждението по втора категория и от вълнение той загуби апетит и се отказа от обедите. Сега той ходеше из града, спираше познатите си и произнасяше едно и също, пропито със скрит сарказъм изречение: „Чухте ли новината? Мен ме изхвърлиха по втора категория.“ И някои познати му отговаряха съчувствено: „Ама че я направиха тези Маркс и Енгелс!“ А други нищо не отговаряха, хвърляха на Побирухин страшен поглед и прелетяваха покрай него, като тръскаха чантите си. В края на краищата от всички хранещи се остана един, но и той не плащаше вече цяла седмица, като се оправдаваше, че не са му изплатили заплатата.
Зося вдигна недоволно рамене и се запъти към кухнята, а когато се върна, на трапезата седеше последният столуваш — Александър Иванович Корейко.