В неслужебна обстановка Александър Иванович не изглеждаше плах и смазан човек. Но все пак неспокойният израз нито за миг не слизаше от неговото лице. Сега той разглеждаше внимателно новия ребус на Синицки. Между другите загадъчни рисунки там беше нарисуван и чувал, от който се сипеха букви „Т“, елхичка, зад която изгряваше слънцето, и един врабец, кацнал на нотно петолиние. Ребусът завършваше с обърната нагоре запетая.
— Трудничко ще ви дойде да решите този ребус — говореше Синицки, като обикаляше около столуващия. — Ще се поизпотите с него!
— Тъй, тъй — отговори насмешливо Корейко, — само гъската ме смущава малко. За какво е тая гъска? А-а-а! Да! Готово! „В борбата ще добиеш своето право“?
— Да-а — проточи разочаровано старецът, — как така го решихте толкова бързо? Големи способности. Веднага си личи счетоводителят първи разряд.
— Втори разряд — поправи го Корейко. — А за какво сте приготвили този ребус? За печат ли?
— За печат.
— Съвсем напразно — рече Корейко, като поглеждаше любопитно борша, в който плаваха златни медали мазнина. Имаше в този борш нещо заслужено, нещо подофицерско. — „В борбата ще добиеш своето право“ — е есеровски лозунг. Не става за печат.
— Ах, боже мой! — запъшка старецът. — Царице небесна! Пак сбърках! Чуваш ли, Зосенка? Сбърках. Какво да правя сега?
Успокояваха стареца. Хапнал надве-натри, той незабавно стана, събра съчинените през седмицата гатанки, тури си голямата сламена шапка и каза:
— Зосенка, отивам в „Младежки ведомости“. Безпокоя се малко за алгеброида, но изобщо оттам ще взема пари.
В комсомолското списание „Младежки ведомости“ често бракуваха работите на стареца, укоряваха го за изостаналостта му, но все пак не го обиждаха и това списание беше единственото място, откъдето към стареца течеше тъничко парично ручейче. Синицки взе една шарада, която започваше с думите: „Мойта първа сричка на дъното морско е“, два колхозни логогрифа и един алгеброид, в който чрез много сложно умножение и деление се доказваше предимството на съветската власт пред всички други власти.
Когато ребусникът излезе, Александър Иванович мрачно заразглежда Зося. Александър Иванович бе започнал да се храни у Синицки отначало само защото обедите там бяха евтини и вкусни. Освен това беше си поставил като основно правило нито за минута да не забравя, че е дребен служащ. Той обичаше да говори за това, как трудно живее човек в големия град с мизерна заплата. Но от известно време цената и вкусът на обедите загубиха за него онова отвлечено и показателно значение, което той им придаваше. Ако поискаха от него и ако той можеше да направи това, без да се крие, той би плащал за обяда не шестдесет копейки, както правеше сега, а три или даже пет хиляди рубли.
Александър Иванович, аскетът, който съзнателно се измъчваше с финансови вериги и си беше забранил да се докосва до всичко, което струва повече от половин рубла, а в същото време се ядосваше, че от страх да не загуби милионите си не може открито да похарчи сто рубли, се влюби с цялата решителност, на която е способен силният, суров и озлобен от безкрайно чакане човек.
Днес най-сетне той реши да открие на Зося своите чувства и да й предложи ръката си, дето биеше пулсът, дребен и зъл като пор, и своето сърце, стегнато в приказни обръчи.
— Да — рече той, — такива ми ти работи, Зося Викторовна.
Като направи това съобщение, гражданинът Корейко грабна от масата пепелницата, на която имаше написан дореволюционен лозунг:
и започна да се взира внимателно в нея.
Тук е необходимо да разясним, че няма на света такава девойка, която да не знае поне една седмица по-рано за готвещото се изявяване на чувства. Ето защо Зося Викторовна се спря пред огледалото и угрижено въздъхна. Тя имаше оня спортен вид, който бяха добили през последните години всички красиви момичета. Проверила това обстоятелство, тя седна срещу Александър Иванович и се приготви да слуша. Обаче Александър Иванович не каза нищо. Той знаеше само две роли: на служащ и на нелегален милионер. Трета не знаеше.
— Чухте ли новината? — попита Зося. — Уволнили Побирухин.
— При нас също започна чистка — отговори Корейко, — мнозина ще изхвръкнат. Например Лапидус-млади. А и Лапидус-стари е един…
Тук Корейко забеляза, че върви по пътеката на бедния служащ. Тежки мисли отново го обзеха.
— Да, да — рече той, — живееш си така сам, и не знаеш какво е наслада.
— Какво, какво не знаеш? — оживи се Зося.
— Не знаеш какво е женска привързаност — забеляза Корейко с отпаднал глас.