Като не намери никаква подкрепа от страна на Зося, той разни своята мисъл.
Вече е стар. Тоест не че е стар, но не е млад. Дори не че не е млад, а просто времето лети, годините минават. Вървят годинките. И ето това движение на времето му навява различни мисли. За брака например. Нека хората не мислят, че той е такъв-онакъв. Той изобщо е добър. Съвсем безобиден човек. Трябва да го съжаляват. И на него дори му се струва, че може да бъде обичан. Тон не е празноглавец като другите и не обича да говори ей тъй на вятъра. Защо една девойка да не се омъжи за него?
Като изрази своите чувства в такава несмела форма, Александър Иванович погледна сърдито Зося.
— А Лапидус-млади наистина ли могат да го изхвърлят? — запита внучката на ребусника.
И без да дочака отговор, започна по същността на работата.
Тя разбира отлично всичко. Времето наистина тече ужасно бързо. Сякаш вчера тя бе на деветнадесет години, а сега вече е на двадесет. А след една година ще бъде на двадесет и една. Тя никога не е мислила, че Александър Иванович е такъв-онакъв. Напротив, винаги е била убедена, че той е добър. По-добър от мнозина други. И естествено най-достойният. Но тъкмо сега тя има някакви търсения, какви — и тя самата още не знае. Изобщо в дадения момент тя не може да се омъжи. А и какъв може да излезе техният живот? Тя има търсения. А той, казано честно и откровено, има само четиридесет и шест рубли на месец. И после тя още не го обича, което, изобщо казано, е много важно.
— Какви ти четиридесет и шест рубли! — каза внезапно със страшен глас Александър Иванович, като се изправи в цял ръст. — Аз имам… на мен…
Но не каза нищо повече. Изплаши се. Започваше ролята на милионера и това можеше да свърши само с гибел. Страхът му беше толкова голям, че той дори започна да бръщолеви, че щастието не е в парите. Ала в това време зад вратата се чу някакво сумтене. Зося изтича в коридора.
Там стоеше дядото със своята голяма шапка, която лъщеше със сламените си кристали. Той не се решаваше да влезе. От мъка брадата му се беше разперила като метла.
— Защо така скоро? — викна Зося. — Какво се е случило?
Старецът вдигна към нея очи, пълни със сълзи.
Изплашената Зося хвана стареца за острите рамене и бързо го повлече към стаята. Половин час Синицки лежа на дивана и трепера.
След дълги увещания дядото започна да разказва.
Всичко било прекрасно. До самата редакция на „Младежки ведомости“ той стигнал без каквито и да е приключения. Завеждащ отдела „Умствени упражнения“ посрещнал ребусника изключително вежливо.
— Подаде ми ръка, Зосенка — въздишаше старецът. — Седнете, казва, другарю Синицки. И тогава именно той ме смаза. Ами нашия отдел, казва, го закриват. Нов редактор пристигнал и заявил, че нашите читатели нямат нужда от умствени упражнения, а имат нужда, Зосенка, от специален отдел за игра на дама и шах. Тогава какво ще стане? — питам. Ами нищо, казва завеждащият, няма да мине вашият материал и — толкоз. А шарадата ми много хвали. Просто казва, пушкински стихове, особено това място: „Мойта първа сричка на дъното морско е, на дъното морско е моята втора сричка“.
Дълго още старият ребусник се вайка на дивана и се оплаква от засилването на съветската идеология.
— Пак драма! — възкликна Зося.
Тя си сложи шапката и тръгна към изхода. Александър Иванович се запъти след нея, макар да разбираше, че не трябва да върви.
На улицата Зося хвана Корейко под ръка:
— Ние пак ще си останем приятели, нали?
— По-добре щеше да е, ако се омъжехте за мен — изтърси откровено Корейко.
В широко разтворените бюфети за изкуствени минерални води се тълпяха млади хора без шапки и с бели ризи със запретнати над лактите ръкави. По̀ полиците се виждаха сините сифони с металически кранчета. Дългите стъклени цилиндри със сироп на въртяща се поставка блещукаха с аптекарска светлина. Персийци с печални лица печаха на мангали кестени и димът от прегоряло подмамваше разхождащите се.
— Искам да ида на кино — каза капризно Зося. — Кестени искам, сироп със сода.
За Зося Корейко беше готов на всичко. Той би се решил дори да наруши с леко сърце своята конспирация, като изхарчи пет-шест рубли за гуляй. Сега в джоба му, в плоска ламаринена кутия от цигари „Кавказ“, лежаха десет хиляди рубли в банкноти, на стойност по двадесет и пет червонеца всяка. Но дори да загубеше ума си и да се решеше да извади макар и една банкнота, той не би могъл да я размени нито в едно кино.
— Заплатите бавят — каза той съвсем отчаян, — изплащат ги много нередовно.
В този момент от тълпата разхождащи се се отдели млад човек с прекрасни сандали на бос крак. Той поздрави Зося с вдигане на ръка.