— Привет, привет — рече той, — имам два гратиса за кино. Искате ли? Само че веднага.
И младият човек със забележителните сандали отвлече Зося под мъждукащата фирма на кино „Камо грядеши“, бивше „Кво вадис“.
Тази нощ книговодителят-милионер не спа в къщи. Той се шля из града чак до сутринта, разглежда тъпо снимките на голичките бебета в стъклените витрини на фотографите, рови с крака чакъла на булеварда и гледа в тъмната бездна на пристанището. Там се обаждаха невидими параходи, чуваха се свирките на милиционерите и се въртеше червената светлина на фара.
— Проклета страна! — мърмореше Корейко. — Страна, в която един милионер не може да заведе своята годеница на кино.
Сега Зося вече му се струваше негова годеница.
На разсъмване побледнелият от безсъницата Александър Иванович се потътри към края на града. Когато минаваше по Бесарабска улица, стори му се, че дочу звуците на „Матчиш“. Спря се зачуден.
Насреща му от височината се спускаше жълт автомобил. На кормилото седеше превит уморен шофьор с хромова куртка. До него дремеше широкоплещест момък, клюмнал настрана глава със стетсоновска шапка с дупчици. На задното седалище се бяха отпуснали още двама пътници: пожарникар в пълна парадна униформа и мъжага с атлетическо телосложение и моряшка фуражка с бяло дъно.
— Привет на първия черноморец! — викна Остап, когато колата с тракторен грохот профуча покрай Корейко. — Топлите морски бани още ли работят? Градският театър функционира ли? Обявиха ли вече Черноморск за свободен град?
Но Остап не получи отговор. Козлевич отвори заглушителя и „Антилопа“ удави първия черноморец в облак син дим.
— Хайде — каза Остап на разбудилия се Балаганов, — заседанието продължава. Давайте тук вашия нелегален Рокфелер. Ей сега ще почна да го събличам. Ох, дотегнаха ми тези принцове и просяци!
(обратно) (обратно)Втора част Двамата комбинатори
Глава X Телеграма от братя Карамазови
От известно време нелегалният милионер чувствуваше върху себе си нечие будно внимание. Отначало нямаше нищо определено. Беше изчезнало само привичното и улегнало чувство на самота. После взеха да се появяват признаци от по-обезпокоителен характер.
Веднъж, когато Корейко отиваше с обичайната си отмерена крачка към службата, до самия „Херкулес“ го спря един нахален просяк със златен зъб. Като настъпваше влачещите се след него вързалки от долните му гащи, просякът хвана Александър Иванович за ръка и бързо заломоти:
— Дай милион, дай милион, дай милион!
След това просякът изплези дебелия си нечист език и задрънка вече кръгли глупости. Това беше обикновен просяк-полуидиот, каквито често се срещат в южните градове. Въпреки това Корейко се качи във финансово-счетоводната зала със смутена душа.
Ето от тази среща започна дяволщината.
В три часа през нощта събудиха Александър Иванович. Пристигна му телеграма. Тракайки зъби от утринния хлад, милионерът разкъса бандерола и прочете:
— Каква графиня? — пошепна смаян Корейко, застанал бос в коридора.
Но никой не му отговори. Раздавачът си беше отишъл. В градинката на двора страстно гукаха гълъби. Съквартирантите спяха. Александър Иванович повъртя в ръце сивата бланка. Адресът верен. Името също.
Александър Иванович не разбра нищо, но така се развълнува, че изгори телеграмата на свещ.
В седемнадесет часа и тридесет и пет минути същия ден пристигна втора телеграма:
Александър Иванович побледня от яд и скъса телеграмата на парченца. Но същата нощ му донесоха още две телеграми-мълнии.
Първата:
И втората:
След това с Александър Иванович в службата стана нещо обидно. Като умножаваше наум по молба на Чеважевская деветстотин осемдесет и пет по тринадесет, той сгреши и даде неверен резултат, което никога не беше се случвало в живота му. Но сега не му беше до аритметически упражнения. Налудничавите телеграми не излизаха от главата му.
— В бурета — шепнеше той, втренчил поглед в стареца Кукушкинд. — Братя Карамазови. Просто свинщина някаква.
Той се опитваше да се успокои с мисълта, че това са мили шеги от страна на някои приятели, но бързо трябваше да отхвърли тази версия. Той нямаше приятели. А що се отнася до колегите му, те бяха сериозни хора и се шегуваха само веднъж в годината — на първи април. Но и през този ден на весели забави и радостни мистификации те оперираха само с една печална шега: изфабрикуваха на пишеща машина фалшива заповед за уволнението на Кукушкинд и я поставяха на масата му. И всеки път през тия седем години старецът се хващаше за сърцето, което много развеселяваше всички. Освен това те не бяха толкова богати, че да се охарчват за телеграми.