От време на време Паниковски вдигаше глава и започваше да пресмята. Той превръщаше пудовете в килограми, килограмите — в старовремски жълтици и всеки път се получаваше такава главозамайваща цифра, че нарушителят на конвенцията дори тихичко поскимтяваше.
Към единадесет часа вечерта млечните братя, изкривени от тежестта на двете големи гири, вървяха по посока на кантората за доставка на рогове и копита. Паниковски носеше своя дял е две ръце, изпъчил корем, и радостно пъхтеше. Той се спираше често, оставяше гарата на тротоара и мърмореше: „Ще се оженя! Честна, благородна дума, ще се оженя!“ Здравенякът Балаганов носеше гирата на рамо. Понякога Паниковски просто не можеше да завие на ъгъла, защото гирата по инерция продължаваше да го влачи напред. Тогава Балаганов го хващаше със свободната си ръка за яката и придаваше на тялото му нужната посока.
Пред вратата на кантората те се спряха.
— Сега ще отрежем по едно парченце — рече угрижен Паниковски, — а утре сутринта ще ги продадем. Имам един познат часовникар, господин Биберхам. Той ще даде добра цена. Не като в Черноторг, дето никога няма да ти дадат добра цена.
Ала в същия момент заговорниците забелязаха, че изпод зелените пердета на кантората прозира светлина.
— Кой ли може да бъде там по това време? — зачуди се Балаганов и се наведе към дупката на ключалката.
На бюрото, осветен странично от силната настолна лампа, седеше Остап Бендер и пишеше нещо бързо.
— Писател! — рече Балаганов, като се превиваше от смях, и отстъпи дупката на Паниковски.
— Естествено — забеляза Паниковски, като се нагледа до насита, — пак пише. Бога ми, този жалък човек ме разсмива. Но къде ще режем ние?
Разговаряйки разпалено, че е необходимо още утре сутринта да продадат като начало две късчета злато на часовникаря, млечните братя вдигнаха своя товар и поеха в тъмнината.
А в това време великият комбинатор завършваше животописа на Александър Иванович Корейко. От всичките пет къщурки, от които се състоеше мастилницата „С лице към селото“, бяха махнати бронзовите покривчета. Остап топеше перото безразборно, където случи ръката му, въртеше се на стола и стържеше с крака под масата.
Той имаше уморено лице, като на картоиграч, който цяла нощ е губил и едва на разсъмване най-после е пипнал карта. Цяла нощ банката не се задържа и не му идва карта. Играчът сменя масите, мъчи се да измами съдбата и да намери място, на което да му върви. Но карта упорито не му идва. Той вече започва „да густира“, тоест, след като види първата карта, съвсем бавно изтиква зад нея втората, вече слага картата на края на масата и я гледа отдолу, вече събира двете карти с гърбовете навън и ги разтваря като книга — с една дума, прави всичко онова, което правят хората, когато не им върви на деветка. Но това не помага. В ръцете му идват повечето фигури: валета с тънки мустачки, дами, миришещи книжни цветя, и попове с бради на дворници. Много често му се падат черни и червени десетки. Изобщо идва му онова неприятно нещо, което официално наричат „бакара“, а неофициално — „бак“ или „жир“. И чак когато полилеите започнат да пожълтяват и изгасват, когато под табелите „спането е забранено“ захъркат и се задавят на столовете неудачниците с износени яки, става чудото. Банката изведнъж започва да се задържа, отвратителните фигури и десетки изчезват, валят осморки и деветки. Играчът вече не шари из салона, не густира картата, не наднича в нея отдолу. Той чувствува в ръцете си щастливата карта. И кърпачите вече са се стълпили зад щастливеца, дърпат го за раменете и му шепнат угоднически: „Чичо Юра, дайте три рубли.“ А той, бледен и горд, дръзко обръща картите и с подвиквания: „Освобождават се места на девета маса!“ и „Любители, сложете по половин рубла!“ — опразва джобовете на своите партньори. И зелената маса, разграфена с бели линии и дъги, става за него весела и радостна като футболно игрище.
За Остап вече нямаше съмнение. В играта бе настъпил прелом.
Всичко неясно стана ясно. Многото хора с тънки мустачки и попски бради, с които Остап трябваше да се сблъска и които оставиха следи в жълтата папка с връзките за обуща, внезапно се пръснаха настрана и на преден план, унищожавайки всички и всичко, излезе белоока свинска зурла с пшенични вежди и дълбоки ефрейторски бръчки по бузите.
Остап сложи точка, попи животописа с пресата със сребърно мече вместо дръжка и започна да подшива документите. Той обичаше да държи делата си в ред. За последен път се полюбува на добре изгладените показания, телеграми и разни справки. В папката дори имаше снимки и извадки от счетоводните книги. Целият живот на Александър Иванович Корейко лежеше в папката, а заедно с него там се намираха палми, момичета, синьо море, бял параход, синкави експреси, лъскав автомобил и Рио де Жанейро, вълшебният град в дъното на залива, дето живеят добрите мулати и повечето от гражданите ходят с бели панталони. Най-сетне великият комбинатор бе намерил онзи индивид, за когото бе мечтал цял живот.