— И дори няма кой да оцени моя титаничен труд — рече тъжно Остап и стана да завърже дебелата папка. — Балаганов е много мил, но глупав. Паниковски е просто изкуфял старец. А Козлевич — ангел без криле. Той все още не се съмнява в това, че ние доставяме рога за нуждите на мундщучната промишленост. А къде са моите приятели, моите жени, моите деца? Една надежда има само, че уважаемият Александър Иванович ще оцени моя велик труд и ще ми даде заради моята бедност към петстотин хиляди. Как не! Сега по-малко от милион няма да взема, иначе добрите мулати просто няма да ме уважават.
Остап стана от бюрото, взе своята знаменита папка и почна да се разхожда замислен из празната кантора, като обикаляше машината с турския акцент, железопътния компостьор и почти докосваше с глава еленовите рога. Белият белег на гърлото на Остап порозовя. Постепенно движенията на великия комбинатор ставаха по-бавни и краката му с червените обувки, купени случайно от един гръцки матрос, безшумно се заплъзгаха по пода. Незабелязано той почна да се движи ребром. С дясната си ръка притисна нежно като момиче папката до гърдите си, а лявата протегна напред. Над града ясно се чу колофонното скърцане на колелата на Фортуна. Това беше слаб музикален звук, който внезапно премина в лек цигулков унисон… И вълнуваща сърцето, отдавна забравена мелодия накара да зазвучат всички предмети, които се намираха в Черноморския клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита.
Пръв започна самоварът. От него внезапно падна на подноса обхванато от пламъци въгленче. И самоварът запя:
В далечна знойна Аржентина, небето южно де е синьо…Великият комбинатор танцуваше танго. Медалното му лице беше обърнато в профил. Той падаше на едно коляно, изправяше се бързо, обръщаше се и пристъпил лекичко, отново се плъзгаше напред. Невидимите поли на фрака му се разперваха при неочакваните завъртания.
А мелодията вече беше подета от пишещата машина с турския акцент:
… небето южно де е синьо, жените като на картина…И грубоватият врял и кипял компостьор глухо въздишаше за невъзвратимото минало:
… жените като на картина танцуват все танго.Остап танцуваше класическото провинциално танго, което изпълняваха в миниатюрните театри преди двадесет години, когато счетоводителят Берлага носеше първото си бомбе, Скумбриевич служеше в канцеларията на градоначалника, Полихаев държеше изпит за първия граждански чин, а зицпредседателят Фунт беше още бодър седемдесетгодишен човек и заедно с другите жилетки от пике седеше в кафене „Флорида“ и обсъждаше ужасния факт — затварянето на Дарданелите във връзка с итало-турската война. И жилетките от пике, тогава още румени и загладени, изброяваха политическите дейци на епохата „Енвер бей е умна глава. Юан Ши-кай е умна глава. Пуришкевич — и той все пак е умна глава!“ — казваха те. И още тогава твърдяха, че Бриан е умна глава, защото и тогава той беше министър.
Остап танцуваше. Над главата му бучеха палми и прелитаха пъстри птичета. Океанските параходи триеха бордове о пристанището Рио де Жанейро. Съобразителните бразилски тежки търговци открито вършеха дъмпинг с кафе, а в отворените ресторанти местните млади хора се развличаха със спиртни напитки.
— Парада ще командувам аз! — възкликна великият комбинатор.
Той изгаси светлината, излезе от стаята и по най-прекия път тръгна за улица „Малая Касателная“. Бледните пергелени крака на прожекторите се разтваряха по небето, спускаха се надолу, отрязваха внезапно къс от някоя къща, като откриваха балкон или стъклена арнаутска галерия от замряла от изненада двойка. Поклащайки се и тракайки с гъсеничните си вериги, иззад ъгъла срещу Остап изскочиха два малки танка с гъбовидни куполи. Наведен от седлото, един кавалерист разпитваше някакъв минувач как по-направо да стигне до Стария пазар. На едно място пътят на Остап беше преграден от артилерия. Той пресече улицата в интервала между две батареи. По-нататък милиционери припряно заковаваха на вратата на една къща табелка с черен надпис:
Остап бързаше. Тласкаше го напред аржентинското танго. Без да обръща внимание на това, което го заобикаляше, той влезе в къщата на Корейко и почука на познатата врата.
— Кой е? — чу се гласът на нелегалния милионер.