— Заповядайте — рече смаян инженерът и отстъпи крачка назад. — Варвара, какво значи това?
— Дойдох при вас навеки да остана — отговори Лоханкин с гробовен ямб, — надявам се да найда тук приют.
— Как — приют ли? — каза Птибурдуков и започна да се изчервява. — Какво обичате, Васисуалий Андреевич?
На площадката изтича Варвара.
— Сашук! Погледни, той е гол! — развика се тя. — Какво се е случило, Васисуалий? Ама влез де, влезте.
Лоханкин прекрачи прага с босите си крака и като мърмореше: „Нещастие, нещастие“, захвана да снове из стаята. С края на одеялото той веднага събори на пода фината дърводелска работа на Птибурдуков. Инженерът се отдръпна в ъгъла, чувствувайки, че вече нищо хубаво не може да се очаква.
— Какво нещастие? — разпитваше Варвара. — Защо си само с едно одеяло?
— Дойдох при вас навеки да остана — повтори Лоханкин с кравешки глас.
Жълтата му кръгла пета отбиваше тревожни барабанни удари по чистия восъчен под.
— Какви дивотии дрънкаш? — нахвърли се Варвара върху бившия си мъж. — Бягай в къщи да се наспиш. Махай се оттук! Върви, върви си в къщи!
— Аз дом си нямам веч — рече Васисуалий, като продължаваше да трепери. — На пепел стана до основи. Пожар, пожар ме тук докара мен. Спасих аз само ей туй на одеяло и книгата любима при това. Но щом сте с мен така жестоки вие, отивам си и ви проклинам при това.
Олюлявайки се печално, Васисуалий тръгна към изхода. Но Варвара и мъжът й го задържаха. Те молеха за извинение, казваха, че не са разбрали веднага каква е работата, и изобщо се разшетаха. Измъкнати бяха на бял свят новият костюм на Птибурдуков, бельо и обувки.
Докато Лоханкин се обличаше, съпрузите се съвещаваха в коридора.
— Къде да го настаним? — шепнеше Варвара. — У нас не може да нощува, имаме само една стая.
— Чудя ти се — каза добрият инженер, — човекът е изпаднал в беда, а ти мислиш само за своето благополучие.
Когато съпрузите се върнаха в стаята, пострадалият от пожара седеше на масата и ядеше направо от тенекиената кутийка маринованата риба. Освен това от полицата бяха изхвърлени двата тома „Съпротивление на материалите“ и тяхното място беше заела позлатената книга „Мъжът и жената“.
— Нима цялата къща изгоря? — запита съчувствено Птибурдуков. — Това е ужасно!
— А аз си мисля, може би така и трябва — рече Васисуалий, като довършваше вечерята на домакините, — може би аз ще изляза от пламъците преобразен, а?
Но той не се преобрази.
Когато всичко бе казано, Птибурдукови взеха да се готвят за спане. На Васисуалий постлаха едно дюшече на същата оная празна площ, която до преди един час бе достатъчна за щастието им. Затвориха прозореца, загасиха светлината и в стаята влезе нощта. Двадесетина минути всички лежаха мълчаливи, от време на време се обръщаха и въздишаха тежко. После от пода се дочу провлеченият шепот на Лоханкин:
— Варвара! Варвара! Слушай, Варвара!
— Какво искаш? — запита с негодувание бившата му жена.
— Защо избяга ти от мен, Варвара?
Без да дочака отговор на този принципен въпрос, Васисуалий захленчи:
— Ти самка си, Варвара! И вълчица! Вълчица ти си и те аз презирам…
Инженерът лежеше неподвижно в леглото, задъхваше се от злоба и стискаше пестници.
„Гарванско свърталище“ се запали в дванадесет часа вечерта, тъкмо по онова време, когато Остап Бендер танцуваше танго в празната кантора, а млечните братя Балаганов и Паниковски излизаха от града, превити под тежестта на златните гири.
В дългата верига от приключения, които предхождаха пожара в квартира номер три, начално звено беше безименната бабичка. Както е известно, тя си светеше в своята галерия с газ, понеже нямаше доверие в електричеството. След набиването на Васисуалий Андреевич отдавна в общежитието не бяха ставали никакви интересни събития и неспокойният ум на камерхера Митрич се измъчваше от принудителното безделие. Като поразмисли хубавичко за навиците на бабата, той се разтревожи.
— Ще запали, дъртуша такава, цялата къща! — мърмореше той. — На нея що й е? А пък на мен само роялът може би ми струва две хиляди.
Като стигна до такова заключение, Митрич застрахова против пожар цялото си движимо имущество. Сега той можеше да бъде спокоен и равнодушно гледаше как бабичката мъкне нагоре голямо мътно шише с газ, държи го на ръце като дете. За предпазната постъпка на Митрич пръв научи гражданинът Гигиенишвили и тутакси я изтълкува посвоему. Той пристъпи до Митрич в коридора, сграбчи го за гърдите и рече заканително: