— Искаш да запалиш цялата къща, а? Искаш да получиш застраховка? Мислиш, Гигиенишвили е глупак? Гигиенишвили всичко разбира.
И буйният квартирант още същия ден сам се застрахова за голяма сума. При тази новина ужас обхвана цялото „Гарванско свърталище“. Люция Францевна Пферд дотича в кухнята с ококорени очи.
— Ще ни подпалят тия негодници! Правете, каквото щете, граждани, но аз още сега отивам да се застраховам. Тъй и тъй ще горим, поне застраховка да получа. Заради тях не искам да тръгна по просия.
На другия ден се застрахова цялата къща, с изключение на Лоханкин и на безименната бабичка. Лоханкин си четеше „Родина“ и нищо не забелязваше, а бабичката не вярваше в застраховката, както не вярваше и в електричеството. Никита Пряхин донесе в къщи една застрахователна полица със светлолилава ивица и дълго разглежда на светлината водните знаци.
— Излиза, значи, че държавата е насреща? — рече той мрачно. — Оказва помощ на наемателите? Е, благодарим! Сега, значи, както поискаме, тъй и ще го направим.
И Пряхин скри полицата под ризата си и се оттегли в своята стая. Неговите думи вселиха такъв страх, че тази нощ в „Гарванско свърталище“ никой не спа. Дуня прибираше багажа си в бохчи, а останалите наемателки на легла се пръснала да нощуват по познати. Денем всички се следяха един друг и изнасяха на части имуществото си от къщата.
Всичко беше ясно. Къщата бе обречена. Тя не можеше да не изгори. И наистина в дванадесет част през нощта тя пламна, запалена изведнъж на шест места.
Последен от къщата, която вече се беше изпълнила със самоварен дим и огнени змийчета, изскочи Лоханкин, като се загръщаше в бялото одеяло. Той викаше с всички сили: „Пожар! Пожар!“, макар никого да не учуди с тази новина. Всички наематели от „Гарванско свърталище“ бяха налице. Пияният Пряхин седеше на своя сандък с ковани ъгли. Той гледаше безсмислено мъждукащите прозорци и си повтаряше: „Както поискаме, тъй и ще го направим.“ Гигиенишвили миришеше с погнуса ръцете си, които дъхаха на газ, и всеки път след това ги избърсваше от гащите си. Огнена пружина отскочи из душника на прозореца и ронейки искри, се разгъна под дървения корниз. Пукна и със звън се пръсна първото стъкло. Безименната бабичка страшно зави.
— От четиридесет години е тая къща — важно разясняваше Митрич, като се разстъпяше из тълпата, — при всички власти оцеля, хубава къща беше. А при съветската изгоря. Такъв печален факт, граждани.
Женската част на „Гарванско свърталище“ се сплоти в една купчина и не сваляше очи от огъня. Оръдеен пламък вече излизаше от всички прозорци. Понякога огънят изчезваше и тогава потъмнялата къща сякаш се отдръпваше назад като оръдие след изстрел. И отново червено-жълт облак политаше навън и осветяваше парадно малката уличка „Лимонна“. Стана горещо. Беше невъзможно вече да се стои до къщата и тълпата се прехвърли на отсрещния тротоар.
Единствен само Никита Пряхин дремеше на сандъчето си посред паважа. Изведнъж той скочи — бос и страшен.
— Православни! — закрещя той, като си късаше ризата. — Граждани!
И изтича ребром от огъня, вряза се в тълпата и като крещеше непонятни думи, взе да сочи с ръка горящата къща. Сред тълпата настъпи паника.
— Дете са забравили — каза уверено една жена със сламена шапка.
Заобиколиха Никита. Той се бранеше с ръце и напираше към къщата.
— На кревата лежи! — викаше като луд Пряхин. — Пусни ме, казвам ти!
По лицето му се търкаляха огнени сълзи. Той удари по главата Гигиенишвили, който му препречваше пътя, и се спусна в двора. След минута изтича оттам с една стълба.
— Спрете го! — закрещя жената със сламената шапка. — Ще изгори!
— Махни се, казвам ти! — кряскаше Никита Пряхин, като облягаше стълбата на стената и отблъскваше младите хора от тълпата, които го хващаха за краката. Няма да позволя да загине. Душата ми гори.
Той риташе с крака и се качваше нагоре, към димящия прозорец на втория етаж.
— Назад! — викаха от тълпата. — Защо се качваш? Ще изгориш!
— На кревата лежи! — продължаваше да надава вик Никита. — Цяла гъска, четвърт пшеничена водка. Да я оставя да пропадне ли, православни граждани?
С неочаквана пъргавина Пряхин се хвана за перваза на прозореца и мигом изчезна, всмукан навътре от въздушната тяга. Последните му думи бяха: „Както поискаме, тъй и ще го направим.“ В уличката настъпи тишина, нарушена от камбаната и тръбните сигнали на пожарната команда. В двора нахълтаха пожарникари с корави брезентни костюми с широки сини колани.
Една минута след като Никита Пряхин извърши единствената през целия си живот героична постъпка, от къщата се откъсна и рухна на земята горяща греда. Покривът с трясък се разпадна и хлътна вътре в къщата. Към небето се издигна сияещ стълб, сякаш от къщата изстреляха снаряд към луната.