— Вие все пак се обидихте? Значи, според вас длъжността син на лейтенант не е празноглавство?
— Но нали и вие самият сте син на лейтенант Шмид! — извика Балаганов.
— Вие сте празноглавец — повтори Остап. — И син на празноглавец. И вашите деца ще бъдат празноглавци. Хлапак! Онова, което стана тая сутрин, не е дори епизод, а просто чиста случайност, каприз на художника. Джентълмен на дребно. Не ми е по характера да залагам на такива мизерни шансове. А що за професия е това, прости, господи! Син на лейтенант Шмид! Е, че това ще е година още, две. Ами после? После вашите рижи къдрици ще станат много познати и вас просто ще почнат да ви бият.
— Тогава какво да правя? — обезпокои се Балаганов. — Как да си изкарвам насъщния хляб?
— Трябва да мислите — рече сурово Остап. — Мен например ме хранят идеите. Аз не протягам ръка за горчивата изпълкомовска рубла. Моят план е по-широк. Вие, виждам, обичате безкористно парите. Кажете, каква сума ви допада?
— Пет хиляди — отговори бързо Балаганов.
— На месец?
— На година.
— Тогава няма да се разберем. На мен ми трябват петстотин хиляди. И по възможност наведнъж, а не на части.
— Може би все пак ще ги вземете на части? — попита отмъстителният Балаганов.
Остап изгледа изпитателно своя събеседник и отговори съвсем сериозно:
— Бих ги взел на части. Но ми трябват наведнъж.
Балаганов реши да се пошегува по повод и на това изречение, но вдигна очи към Остап и веднага засече. Пред него седеше атлет със строго очертано, сякаш пресовано върху монета лице. Фин белег пресичаше мургавото гърло. Очите святкаха със страшна веселост.
Балаганов изведнъж почувствува непреодолимо желание да застане мирно. Поиска му се дори да се окашля, както правят хора средно отговорни, когато разговарят с някои от висшестоящите другари. И наистина, след като се окашля, той запита смутено:
— А защо ви са толкова много пари… и то наведнъж?
— На мен въобще ми трябват повече — каза Остап. — Петстотин хиляди — това е моят минимум, петстотин хиляди пълноценни ориентировъчни рубли. Аз искам да замина, другарю Шура, да замина много далече, в Рио де Жанейро.
— Роднини ли имате там? — попита Балаганов.
— Защо, нима приличам на човек, който може да има роднини?
— Не, но аз…
— Нямам роднини, другарю Шура — сам съм на този свят. Имах татко, турски поданик, ала и той отдавна почина в страшни гърчове. Не е там работата. Аз от дете искам да отида в Рио де Жанейро. Вие естествено не знаете за съществуването на този град.
Балаганов скръбно поклати глава. От световните културни огнища освен Москва той знаеше само Киев, Мелитопол и Жмеринка. Изобщо той беше убеден, че земята е плоска.
Остап хвърли на масата един лист, откъснат от книга.
— Това е изрезка от „Малка съветска енциклопедия“. Ето какво пише тук за Рио де Жанейро: „1 360 000 жители…“ Така… „значителен брой мулати… на просторен залив на Атлантическия океан…“ Виждате ли, виждате ли! „Главните улици на града не отстъпват и на най-големите градове в света по своите богати магазини и великолепни сгради.“ Представлявате ли си, Шура? Не отстъпват! Мулати, залив, експорт на кафе, така да се каже, дъмпинг на кафе, чарлстон, наречен „Моето момиче има едно малко нещо“, и… какво да говорим! Вие сам виждате какво става. Милион и половина хора и всички до един с бели панталони. Искам да се махна оттука. През последната година между мен и съветската власт възникнаха най-сериозни разногласия. Тя иска да строи социализъм, а аз не искам. На мен ми е досадно да строя социализъм. Сега ясно ли ви е защо ми са нужни толкова пари?
— А откъде ще вземете петстотин хиляди? — попита тихо Балаганов.
— Откъдето искате — отвърна Остап. — Само ми покажете богат човек и аз ще му взема парите.
— Как? Убийство? — още по-тихо запита Балаганов и хвърли поглед към съседните масички, дето арбатовци дигаха чаши за наздравица.
— Знаете ли — каза Остап, — вие не е трябвало да подписвате така наречената сухаревска конвенция. Това умствено занимание явно ви е изтощило много. Вие просто видимо оглупявате. Запомнете хубаво, Остап Бендер никога никого не е убивал. Него искаха да убият — имаше такова нещо. Но самият той е чист пред закона. Разбира се, аз не съм херувим. Нямам криле, но чета наказателния кодекс. Това е моя слабост.
— А как мислите да измъкнете парите?
— Как мисля да ги измъкна ли? Измъкването или задигането на парите варира в зависимост от обстоятелствата. Лично аз имам четиристотин сравнително честни начина за измъкване. Но работата не е в начините. Работата е там, че сега няма богати хора. И тук е ужасът на моето положение. Друг би се нахвърлил, разбира се, на някое беззащитно държавно учреждение, но това не влиза в моите правила. Известно ви е моето уважение към наказателния кодекс. Няма сметка да грабиш колектива. Дайте ми по-богат индивид. Но няма го, няма го тоя индивидуум.