— Ограбването — както и да е, човек може да го разбере, но гирите? Защо ми откраднахте гирите?
— Какви гири? Никакви гири не съм крал.
— Просто ви е срам да си признаете. Изобщо вие направихте маса глупости.
— Възможно е — забеляза Остап. — Не съм ангел. Имам недостатъци. Но аз се разбъбрах с вас. Чакат ме мулатите. Ще заповядате ли да получа парите?
— Да, парите! — каза Корейко. — С парите има трудност. Папката е хубава, дума да няма, може да се купи, но пресмятайки моите доходи, вие съвсем сте изпуснали из предвид разходите и преките загуби. Милион — това е абсурдна цифра.“
— Довиждане — продума студено Остап — и, моля ви, постойте половин час в къщи. Ще дойдат да ви вземат с една чудна карета с решетки.
— Така не се върши работа — каза Корейко с търговска усмивка.
— Може би — въздъхна Остап, — но аз, знаете, не съм финансист. Аз съм свободен художник и хладнокръвен философ.
— Но вие за какво искате да получите пари? Аз съм ги спечелил, а вие…
— И аз не само съм се трудил. Дори пострадах. След разговорите с Берлага, Скумбриевич и Полихаев аз изгубих вяра в човечеството. Нима вярата в човечеството не струва един милион рубли?
— Струва, струва — успокои го Александър Иванович.
— Значи, отиваме в хамбара? — запита Остап. — Впрочем къде държите парите си? Трябва да се предполага, не в спестовната каса, нали?
— Да вървим! — отговори Корейко. — Там ще видите.
— Може би е далече? — засуети се Остап. — Мога да предложа кола. Но милионерът се отказа от колата и заяви, че няма много път и че изобщо не е нужна излишна тържественост. Той пусна учтиво Бендер напред и излезе, след като взе от масата едно малко пакетче, запънато във вестник. Слизайки по стълбата, Остап си тананикаше: „Под знойното небе на Аржентина…“
(обратно)Глава XXIII Сърцето на шофьора
На улицата Остап хвана Александър Иванович под ръка и двамата комбинатори бързо тръгнаха по посока към гарата.
— Но вие сте по-добър, отколкото си мислех — рече дружелюбно Бендер. — И правилно. С парите човек трябва да се разделя леко, без стонове.
— За един добър човек и милион не ти се свиди — отговори книговодителят, като се ослушваше в нещо.
Когато завиха по улица „Меринг“ над града се понесе вой на сирена. Звукът беше проточен, на вълни и тъжен. От такъв вой в мъглива нощ моряците тръпнат, иска им се, кой знае защо, да молят за прибавка към заплатата поради опасната служба. Сирената продължаваше да реве. Към нея се присъединиха сухопътни свирки и други сирени, още по-далечни и още по-тъжни. Минувачите изведнъж забързаха, като че ги бе подгонил проливен дъжд. И всички се хилеха и поглеждаха към небето. Продавачките на семки, шишкави бабички, тичаха, изпъчили кореми, а в тръстиковите им кошнички сред ситната стока подскачаха стъклените чашки. През улицата пролетя по диагонал Адолф Николаевич Бомзе. Той благополучно успя да се провре във въртящата се врата на „Херкулес“. Мина в галоп на разноцветни кончета взвод от конния резерв на милицията. Мярна се автомобил с червен кръст. Улицата внезапно се очисти. Остап забеляза, че далече напред от бившето кафене „Флорида“ се отдели малкото табунче на жилетките от пике. Размахвайки вестници, гарсонетки и панамени шапки, старците затичаха тръс по паважа. Но те не бяха успели да стигнат още до ъгъла, когато се раздаде оглушителен трещящ оръдеен изстрел, жилетките от пике свиха глави, спряха се и веднага хукнаха назад. Полите на шантунгените им сака се надуваха.
Поведението на жилетките от пике разсмя Остап. Докато той се любуваше на техните удивителни жестове и скокове, Александър Иванович успя да разгъне взетия от къщи пакет.
— Непристойни старци! Оперетни комици! — каза Остап и се обърна към Корейко.
Но Корейко го нямаше. Вместо него към великия комбинатор гледаше страхотна мутра със стъклени водолазни очи и гумен хобот, в края на който се люшкаше тенекиен цилиндър цвят хаки. Остап така се учуди, че дори подскочи.
— Какви са тия шеги? — рече страшно той и протегна ръка към противогазовата маска. — Гражданино доверител, приканвам ви да пазите ред!
Но в този момент се стекоха група хора със също такива противогазови маски и сред десетината еднакви гумени мутри вече не можеше да се намери Корейко. Придържайки папката, Остап веднага почна да гледа краката на чудовищата и тъкмо му се стори, че е различил вдовишките панталони на Александър Иванович, току го хванаха под ръце и наперен глас му каза: