— Най-после ви пипнах, инженер Талмудовски! — рече той зловещо. — На какво основание зарязахте завода?
Талмудовски пошари на всички страни с малките си глигански очички. Като се убеди, че няма накъде да избяга, той седна на своите куфари и запали цигара.
— Отивам да го търся в хотела — продължаваше човекът с марлята гръмогласно, — казват ми: замина. Как така, питам, заминал, щом като едва вчера пристигна и по договор е длъжен да работи една година? Замина, казват, с куфарите си за Казан. Мислех си вече — всичко е свършено, пак ще трябва да търсим специалист, но ето че го пипнах: седи, виждате ли, пуши. Вие сте прелетна птица, инженер Талмудовски! Вие проваляте производството!
Инженерът скочи от куфарите и с вика: „Вие проваляте производството!“ — хвана обвинителя през кръста, отведе го в един ъгъл и забръмча над него като голяма муха. Скоро откъм ъгъла се дочуха откъслечни изречения: „При такава заплата…“ „Вървете, потърсете“, „А командировъчни?“. Човекът с марлята тъжно гледаше инженера.
Лекторът вече бе завършил своите наставления, като накрая показа как трябва да се използува газовата маска, разтворили се бяха вече вратите на противогазовото скривалище и жилетките от пике, хванати една за друга, затичаха към „Флорида“, Талмудовски, отблъснал своя преследвач, вече се беше измъкнал на свобода и викаше с цяло гърло файтонджия, а великият комбинатор все още бъбреше със Зося.
— Каква фемина! — каза ревниво Паниковски, когато излизаха с Балаганов навън. — Ах, ако гирите бяха златни! Честна, благородна дума, бих се оженил за нея!
При напомнянето за злополучните гири Балаганов удари силно с лакът Паниковски. Това беше тъкмо навреме. На вратата на скривалището се показа Остап с фемината под ръка. Той дълго се прощаваше със Зося, като я гледаше нежно в очите. Зося се усмихна за последен път и си отиде.
— За какво говорихте с нея? — запита подозрително Паниковски.
— Така, нищо, дъра-дъра — отговори Остап. — Сега, кенеф-команда, на работа! Трябва да намерим нашия доверител.
Паниковски беше изпратен в „Херкулес“, Балаганов — в квартирата на Александър Иванович. А Остап хукна към гарата. Но милионерът-книговодител беше изчезнал. В „Херкулес“ марката му не беше свалена от таблото, в квартирата не беше се връщал, а през време на газовата атака от гарите бяха заминали осем влака за далечно пътуване. Но Остап и не очакваше друг резултат.
— В края на краищата — рече той печално — нищо страшно няма. Виж, в Китай да намериш човека, който ти трябва, е трудничко: там живеят четиристотин милиона души. А у нас е много лесно: всичко на всичко само сто и шестдесет милиона, три пъти по-лесно, отколкото в Китай. Само да имахме пари. А ние имаме.
Ала Остап излезе от банката с тридесет и четири рубли в ръка.
— Това е всичко, което е останало от десетте хиляди — каза той с неописуема печал, — а мислех, че по текущата ни сметка има още шест-седем хиляди… Как стана това? Всичко беше така весело, ние събирахме рога и копита, животът беше прекрасен, земното кълбо се въртеше специално за нас — и изведнъж… Разбирам! Излишните разходи! Апаратът изяде всичките пари.
И той погледна млечните братя с укор. Паниковски сви рамене, като че казваше: „Вие знаете, Бендер, колко ви уважавам! Винаги съм казвал, че сте магаре!“ Балаганов поглади смаян своите къдрици и попита:
— Какво ще правим сега?
— Как какво! — извика Остап. — Ами кантората за доставка на рога и копита? Ами инвентарът? Само за мастилницата „С лице към селото“ всяко учреждение с радост ще даде сто рубли! Ами пишещата машина! А перфораторът, еленовите рога, масите, бариерата, самоварът! Всичко това може да се продаде. Най-сетне ние имаме в запас златния зъб на Паниковски. По големина той, разбира се, отстъпва на гирите, но все пак това е една молекула злато, благороден метал.
Пред кантората приятелите се спряха. От отворената врата долитаха младежките лъвски гласове на върналите се от командировка студенти от животновъдния техникум, сънливото мърморене на Фунт и още някакви непознати басове и баритони с явно агрономически тембър.
— Това е верига от престъпления! — крещяха практикантите. — Ние и тогава още се чудехме. През цялата кампания са доставени само дванадесет килограма несортови рога.
— Вие ще бъдете дадени под съд! — загърмяха басовете и баритоните. — Къде е началникът на отделението? Къде е пълномощникът по копитата?
Балаганов затрепери.
— Кантората умря — пошепна Остап — и ние повече не сме нужни тук. Ние ще тръгнем по път, залян от слънце, а Фунт ще бъде откаран в сградата с червени тухли, на чиито прозорци по странен каприз на архитекта са турени дебели решетки.