Ексначалникът на отделението не се излъга. Низвергнатите ангели не бяха успели още да се отдалечат от кантората три квартала, когато чуха зад себе си тракането на файтон. Във файтона пътуваше Фунт. Той напълно би приличал на добродушен дядко, тръгнал след дълги приготовления да отиде при женения си внук, ако не беше милиционерът, който стоеше на стъпалото и придържаше стареца за кльощавия гръб.
— Фунт винаги е лежал в затвора — чуха антилоповци ниския глух глас на стареца, когато файтонът мина покрай тях. — Фунт е лежал при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“, при Александър Фьодорович Керенски…
И Фунт изброяваше царете и адвокатите, като сгъваше пръсти.
— А сега какво ще правим? — попита Балаганов.
— Моля да не забравяте, че вие живеете в един промеждутък от време заедно с Остап Бендер — каза тъжно великият комбинатор. — Моля да помните, че той има забележителна чанта, в която се намира всичко необходимо за изкарване на джобпарасъ. Да вървим в къщи, при Лоханкин.
На „Лимонна“ улица ги чакаше нов удар.
— А къде е къщата? — възкликна Остап. — Та снощи тук още имаше къща?
Но къщата я нямаше, нямаше го „Гарванско свърталище“. По обгорелите греди крачеше само застрахователният инспектор. Той намери в задния двор бидон от газ, помириса го и подозрително поклати глава.
— Е, ами сега какво? — попита Балаганов, като се усмихваше изплашен.
Великият комбинатор не отвърна. Той беше потиснат от загубата на чантата. Изгоряла бе вълшебната торба, в която имаше индуска чалма, имаше афиш „Пристигнал е жрец“, имаше докторски халат, стетоскоп. Какво ли само нямаше там!
— Да — промълви най-сетне Остап, — съдбата се забавлява с човека, а човек се забавлява с музикална тръба.
Те заскитаха из улиците, бледни, разочаровани, затъпели от скръб. Минувачите ги блъскаха, но те дори не им се зъбеха.
Паниковски, който бе вдигнал рамене още през време на несполуката в банката, не ги отпускаше. Балаганов дърпаше своите червени къдрици и огорчено въздишаше. Бендер вървеше най-отзад с наведена глава и машинално тананикаше: „Край на веселия ден, зауве, стреляй, стреляй в мен.“ В такова състояние те се дотътриха в хана. В дъното на двора, под навеса, се жълтееше „Антилопа“. На стълбището на кръчмата седеше Козлевич. Той духаше сладко и сърбаше от чинийка горещ чай. Лицето му беше червено като гърне. Козлевич блаженствуваше.
— Адам! — каза великият комбинатор, като се спря пред шофьора. — Нищо не ни остана. Ние сме просяци, Адам! Приемете ни! Загиваме.
Козлевич стана. Капитанът, унизен и беден, стоеше пред него гологлав. Светлите полски очи на Адам Казимирович заблестяха от сълзи. Той слезе от стъпалата и поред прегърна всички антилоповци.
— Таксито е свободно! — каза той, преглъщайки жалостивите си сълзи. — Моля, сядайте.
— Но може би ние ще трябва да отидем далече, много далече — продума Остап, — може би накрай света, а може би и още по-далече. Помислете!
— Където искате! — отвърна верният Козлевич. — Таксито е свободно!
Паниковски плачеше, закрил лице с юмручета, и шепнеше:
— Какво сърце! Честна, благородна дума! Какво сърце!
(обратно)Глава XXIV Времето беше благоприятно за любов
За всичко, което великият комбинатор направи през дните, последвали преместването им в хана, Паниковски се изказваше с голямо неодобрение.
— Бендер безумствува! — говореше той на Балаганов. — Той съвсем ще ни погуби!
И наистина, вместо да се постарае да пести колкото е възможно повече последните тридесет и четири рубли, като ги употреби изключително за купуване на провизии, Остап отиде в един цветарски магазин и купи за тридесет и пет рубли голям, колкото сноп, шумолящ букет рози. Недостигащата рубла той взе от Балаганов. Между цветята постави бележка: „Чувате ли как бие моето голямо сърце?“ На Балаганов бе заповядано да отнесе цветята на Зося Синицка.
— Какво правите? — рече Балаганов, като замахна с букета. — Защо е този лукс?
— Трябва, Шура, трябва — отговори Остап. — Няма какво да се прави! Аз имам голямо сърце. Като на теле. И после това не са никакви пари. Нужна е идея.
След тези думи Остап седна в „Антилопа“ и помоли Козлевич да го откара някъде извън града.
— Необходимо ми е — каза той — да пофилософствувам насаме за всичко станало и да направя необходимите прогнози за бъдещето.
Цял ден верният Адам разкарва великия комбинатор по белите крайморски пътища, покрай почивни домове и санаториуми, дето почиващите шляпаха с пантофите, почукваха с чукчетата крокетните топки или скачаха около волейболните мрежи. Телеграфната жица издаваше виолончелни звуци. Летовници мъкнеха в пъстри торби сини патладжани и пъпеши. Млади хора с носни кърпи на мокрите си след къпането коси гледаха дръзко в очи жените и подхвърляха любезности, пълен комплект от които имаше всеки черноморец на възраст до двадесет и пет години. Ако вървяха две летовнички, младите черноморци казваха след тях: „Ах, колко е хубавичка онази открая!“ И те се кискаха от сърце. Смешно им беше, защото летовничките не можеха да определят за коя от тях се отнася комплиментът. Ако ли насреща им се зададеше сама летовничка, тогава шегаджиите се спираха, сякаш ударени от гръм, и дълго цъкаха с език, изобразявайки любовен захлас. Младата летовничка се изчервяваше, претичваше през пътя и изтърсваше патладжаните, което извикваше хомеричен смях у женкарите.