— Ще трябва да се приспособя към особеностите на противника — рече Остап.
Той лекичко се затича и веднага почувствува облекчение. Успя дори да размени две думички с някаква адютантка. Тогава великият комбинатор започна да тича с най-голяма бързина и скоро забеляза, че се е включил в темпа. Сега той тичаше ноздра до ноздра със завеждащия литературната част.
— Сценарий! — викна Остап.
— Какъв? — запита завлитът, като бягаше със силен тръс.
— Добър! — отговори Остап, избързал половин корпус напред.
— Питам ви — какъв? За ням или за говорящ?
— Ням.
Като мяташе леко крака в дебели чорапи, завлитът изпревари Остап на завоя и извика:
— Не ни трябва!
— Тоест как така — не ни трябва? — запита великият комбинатор и започна тежко да скача.
— Така! Нямо кино няма вече. Обърнете се към звуковиците.
За миг двамата се спряха, погледнаха се един друг вцепенени и се разбягаха на различни страни. След пет минути Бендер пак тичаше в подходяща компания, между двама консултанти с добър тръс, и размахваше ръкописа.
— Сценарий! — съобщи Остап задъхан.
Консултантите натиснаха дружно педалите и се обърнаха към Остап:
— Какъв сценарий?
— За говорящ филм.
— Не ни трябва — отговориха консултантите, като засилиха ход. Великият комбинатор пак обърка крак и позорно заскача.
— Как така — не ни трябва?
— Ей тъй на, не ни трябва. Говорящо кино още няма.
В продължение на половин час добросъвестен тръс Бендер си уясни деликатното положение на работите на 1-ва черноморска кинофабрика. Цялата деликатност се състоеше в това, че нямото кино вече не работеше пред вид настъпването ерата на говорящото кино, а говорящото още не работеше поради организационни неуредици, свързани с ликвидирането ерата на нямото кино.
В разгара на работния ден, когато тичането на асистентите, консултантите експертите, администраторите, режисьорите, адютантките, осветителите, сценаристите и пазителите на големия чугунен печат достигна буйността на прочутия на времето „Здравеняк“, пръсна се слух, че някъде в някаква стая седи човек, който в скъсени срокове конструира говорящо кино. Остап нахълта с устрем в голям кабинет и се спря, поразен от тишината. До едно бюро седеше ребром дребничък човечец с бедуинска брадичка и със златно пенсне с шнурче. Той се беше навел и с мъка събуваше едната си обувка.
— Здравейте, другарю! — каза силно великият комбинатор.
Но човекът не отговори. Той събу обувката си и взе да изтърсва пясъка от нея.
— Здравейте! — повтори Остап. — Донесох сценарий! Човекът с бедуинската брадичка обу бавно обувката си и мълком започна да стяга връзката. Като свърши тази работа, той се извърна към своите книжа и замижал с едното око, започна да ниже мънистени драскулки.
— Защо мълчите? — ревна Бендер с такава сила, че телефонната слушалка на бюрото на кинодееца звекна.
Едва тогава кинодеецът вдигна глава, погледна Остап и каза:
— Моля, говорете по-силно. Не чувам.
— Пишете му бележки — посъветва го прелетелият покрай него консултант с шарена жилетка, — той е глух.
Остап седна до бюрото и написа на къс хартия:
„Звуковик ли сте?“
— Да — отговори глухият.
„Донесох сценарий за говорящ филм. Озаглавен е «Шия», народна трагедия в шест части“
— написа бързо Остап.
Глухият погледна бележката през златното си пенсне и рече:
— Прекрасно! Ей сега ще ви включим в работа. На нас ни трябват нови сили.
„Драго ми е да помагам. Как стои работата с аванса?“
— написа Бендер.
— „Шия“ — тъкмо това, което ни трябва! — каза глухият. — Почакайте тук, ей сега ще се върна. Само че никъде недейте излиза. След една минута съм тук.
Глухият грабна сценария за пълнометражния филм „Шия“ и се изниза от стаята.
— Ще ви включим в звуковата група! — викна той, изчезвайки зад вратата. — След минута ще се върна.
След това Остап прекара в кабинета час и половина, но глухият не се връщаше. Едва когато излезе на стълбището и се включи в темпото, той научи, че глухият отдавна е заминал с автомобила и днес няма да се върне. Изобщо никога няма да се върне тук, защото внезапно го преместили в Уман, за да завежда културната работа сред каруцарите. Но най-ужасното беше, че глухият отнесе сценария на пълнометражния филм „Шия“. Великият комбинатор се измъкна от кръга на тичащите, отпусна се на една пейка и се облегна на рамото на седналия там портиер.