— Ето, например аз! — рече изведнъж портиерът, като развиваше, изглежда, някаква мисъл, която отдавна го измъчваше. — Помощник-режисьорът Терентиев ми каза брада да си оставя. Ще играеш, казва, Навуходоносор или Валтасар във филма… е, не си спомням името. И аз я оставих, гледай какво брадище — патриаршеско! А какво да правя сега с тая брада! Помощник-режисьорът ми казва: няма да има вече ням филм, а в говорящия, казва, е невъзможно ти да играеш, гласът ти е неприятен. И сега, на, седя с брада, тфу, като козел! Жал ми е да я обръсна, пък ме е срам и да я нося. Така си живея.
— А филмирания правите ли? — запита Бендер, който постепенно идваше в съзнание.
— Какви ти филмирания! — отговори важно брадатият портиер. — Лани снеха ням филм из римския живот. И още се влачат по съдилищата заради него.
— Ами защо всички тук тичат? — запита великият комбинатор, като посочи стълбата.
— Не всички тичат — забеляза портиерът, — например другарят Супругов не тича. Делови човек. Все си мисля да отида при него за брадата, да видя как ще ми плащат за нея: по ведомост или с отделен ордер…
Щом чу думата „ордер“, Остап отиде при Супругов. Портиерът не излъга. Супругов не препускаше по етажите, не носеше алпийско таке, не носеше дори чуждестранни приставски шалвари-голф. Върху него погледът почиваше приятно.
Великия комбинатор той посрещна изключително сухо.
— Зает съм — каза с глас на паун, — мога да ви отделя само две минути.
— Това е напълно достатъчно — започна Остап. — Моят сценарий „Шия“…
— По-кратко — рече Супругов.
— Сценарият „Шия“…
— Говорете ясно, какво ви трябва?
— „Шия“…
— По-кратко. Колко трябва да получите?
— Някакъв глух ми…
— Другарю! Ако вие веднага не кажете колко трябва да получите, ще ви помоля да си излезете. Нямам време.
— Деветстотин рубли — измърмори великият комбинатор.
— Триста! — заяви категорично Супругов. — Получете ги и си вървете. И имайте пред вид, че ми откраднахте излишни минута и половина.
Супругов надраска с разчекнат почерк една бележка за счетоводството, даде я на Остап и хвана телефонната слушалка.
Щом излезе от счетоводството, Остап пъхна парите в джоба и каза:
— Навуходоносор е прав. Един делови човек има тук — и той е Супругов.
В това време тичането по стълбите, въртенето, писъкът и смеховете в 1-а черноморска кинофабрика достигнаха своя предел. Адютантките се хилеха. Помощник-режисьорите водеха един черен козел и се възхищаваха от неговата фотогеничност. Консултантите, експертите и пазителите на чугунения печат се сблъскваха един в друг и хъхреха пресипнало. Прелетя чистачката с парцал. На великия комбинатор дори се стори, че един от асистент-аспирантите със сини панталони литна над тълпата и като заобиколи полилея, седна на корниза.
И в същия миг се обади часовникът във вестибюла.
„Бамм!“ — удари часовникът.
Викове и крясъци разтърсиха стъкленото ателие. Асистенти, консултанти, експерти и редактори-монтажисти летяха надолу по стълбите. На изходната врата започна блъсканица.
„Бамм! Бамм!“ — биеше часовникът.
Тишината напускаше ъглите. Изчезнаха пазителите на големия печат, завеждащите слугите, администраторите и адютантките. Мярна се за последен път парцалът на чистачката.
— „Бамм!“ — удари часовникът за четвърти път.
В ателието вече нямаше никого. И само на вратата, закачил се за медната дръжка с джоба на сакото си, се мяташе, цвилеше жално и ровеше с копита мраморния под асистент-аспирантът със сините панталони.
Работният ден свърши.
В рибарското селце край брега пропя петел.
Когато антилоповската каса бе попълнена с кинопарите, авторитетът на капитана, разклатен малко след бягството на Корейко, се затвърди. На Паниковски бе дадена малка сума за кефир и му бяха обещани златни челюсти. На Балаганов Остап купи сако и в допълнение към него скърцащо като седло кожено портмоне. Макар портмонето да беше празно, Шура често го вадеше и поглеждаше в него. Козлевич получи петдесет рубли за бензин.
Антилоповци водеха чист, нравствен, почти селски живот. Те помагаха на домакина на хана да въдворява ред и се осведомиха за цените на ечемика и сметаната. Понякога Паниковски излизаше на двора, отваряше угрижен устата на най-близкия кон, гледаше му зъбите и мърмореше: „Добър жребец“, макар пред него да стоеше добра кобила.
Едничък само капитанът се губеше по цели дни, а когато се появяваше в хана, биваше весел и разсеян. Той присядаше до приятелите си, които пиеха чай в мръсната стъклена галерия, премяташе връз коляно силния си крак с червена обувка и казваше дружелюбно: