Джеймс Балард
Златният век
Цял ден, често до ранните утринни часове, тропотът на нозе отекваше нагоре-надолу по стълбището пред кабинката на Уорд. Вградена в една тясна ниша до завоя на стълбата между четвъртия и петия етаж, шперплатовите й стени се огъваха и скърцаха при всяка стъпка като дъски на гниеща вятърна мелница. Повече от сто души живееха на най-горните три етажа в тази стара къща с мебелирани стаи под наем и понякога Уорд стоеше буден на тясната си койка до два-три часа сутринта, броейки машинално последните наематели, които се прибираха от нощните кинопрожекции на стадиона, отстоящ на половин миля. През прозореца чуваше гръмки откъслеци от усилвания от високоговорителите диалог, който кънтеше над покривите. Стадионът никога не оставаше празен. През деня огромният четиристенен екран стоеше вдигнат на своите висилки и непрекъснато се провеждаха атлетически състезания или футболни мачове. За хората в къщите около стадиона шумът сигурно беше нетърпим.
Уорд поне се радваше на известно уединение. Два месеца по-рано, преди да дойде да живее на стълбището, той делеше една стая със седем души на приземния етаж на една къща на 755 а улица и непрестанната навалица, която си пробиваше път край прозореца му, го бе довела до състояние на изтощение. Улицата беше винаги претъпкана, непрекъснато се чуваше глъчка и тътрещи се нозе. Към 6,30, когато се събуждаше и бързаше да заеме мястото си на опашката пред тоалетната, тълпите вече задръстваха улицата от тротоар до тротоар, а глъчката се подсилваше на всяка половин минута от грохота на надземните влакове, които профучаваха над магазините от другата страна на пътя. Щом видя обявлението, в което се описваше кабинката на стълбището, той напусна (като всеки друг прекарваше по-голямата част от свободното си време да преглежда рубриките с обявления във вестниците и да сменя квартирата си средно по веднъж на два месеца) въпреки по-високия наем. Кабинка на стълбище почти положително щеше да бъде самостоятелна.
Обаче и тази си имаше своите недостатъци. Почти всяка вечер се отбиваха приятелите му от библиотеката, петимни да се облакътят на нещо след бутаницата и блъсканицата в общата читалня. Кабинката заемаше малко повече от четири и половина квадратни метра площ, с половин квадратен метър над регламентирания максимум за сам човек, защото дърводелците бяха използували незаконно една ниша от разширението на един комин. Впоследствие Уорд успя да смести един малък стол с право облегало в пространството между леглото и вратата, тъй че се налагаше само един човек да сяда на леглото — в повечето единични кабинки домакинът и гостът трябваше да сядат един до друг на леглото, да разговарят през рамо и от време на време да сменят местата си, за да не ги заболяват вратовете.
— Имал си късмет, че си намерил тази квартира — не се уморяваше да му повтаря Роситър, най-редовният посетител. Той се облегна назад на леглото и ръкомахайки, оглеждаше кабинката. — Тя е огромна, перспективите тук са просто безкрайни. Не бих се учудил, ако се окаже, че е най-малко пет метра, а може би шест.
Уорд поклати категорично глава. Роситър беше най-близкият му приятел, ала търсенето на жизнено пространство създаваше силни рефлекси.
— Малко повече от четири и половина, измерил съм го внимателно. Няма никакво съмнение.
Роситър повдигна едната си вежда.
— Учудваш ме. Тогава причината трябва да е във високия таван.
Хитруването с тавана беше любимият трик на безскрупулните собственици — в повечето случаи за удобство измерването на площта се извършваше въз основа на тавана; като се наклоняха назад шперплатовите междинни стени, размерите на една кабинка можеха да се изчислят със завишение заради бъдещия наемател (много брачни двойки бяха подлъгвани по този начин да си вземат единична кабинка), или да се намалят временно при посещенията на жилищните инспектори. По таваните личаха множество следи от молив, отбелязващи съперническите претенции на наемателите от двете страни на една обща стена. Човек, който не се осмеляваше да отстоява правата си, можеше буквално да бъде смачкан — фактически търсенето на „тиха клиентела“ обикновено беше мълчалива подкана за такова пиратство.
— Стената наистина е малко наклонена — призна Уорд. — Всъщност тя е с около четири градуса навън — използувах отвес. Но все пак на стълбището има достатъчно пространство да се разминават хората.
Роситър се усмихна.
— Разбира се, Джон. Просто ти завиждам, това е. Моята стая ме влудява. — Като всички, той обозначаваше малката си кабинка с термина „стая“ — остатък от времето преди петдесет години, когато хората наистина са живеели по един в стая, а понякога — колкото и невероятно да изглежда това — по един в апартамент или къща. Микрофилмите в архитектурните каталози на библиотеката показваха изображения на музеи, концертни зали и други обществени сгради в явно всекидневна обстановка, често почти празни, само по двама-трима души се шляеха из някоя огромна галерия или стълба. Транспортът се движеше свободно по средата на улицата, а в по-тихите квартали части от тротоара бяха пусти на петдесет и повече ярда разстояние.