Сега, разбира се, по-старите сгради бяха съборени и заместени с жилищни комплекси или превърнати в жилищни блокове. Голямата банкетна зала в бившето кметство бе разделена хоризонтално на четири части, всяка от които беше преградена на стотици кабинки.
Що се отнася до улиците, транспортът отдавна бе престанал да се движи по тях. С изключение на няколко часа преди зори, когато само тротоарите бяха претъпкани, всяка пътна артерия беше задръстена от тътреща се тълпа пешеходци, принудени да не обръщат внимание на безбройните знаци „Движете се отляво“, висящи над главите им; те с усилие се разминаваха на път към къщи или към службата си, с прашни и измачкани дрехи. Често ставаха „задръствания“, когато на някоя улична пресечка се струпаше огромна тълпа, неспособна да помръдне по-нататък. Понякога тези задръствания траеха с дни. Преди две години Уорд попадна в нещо такова пред стадиона и повече от четиридесет и осем часа остана заклещен в огромна пешеходна навалица, наброяваща повече от 20 000 души, към които се присъединяваха тълпите, излизащи от стадиона, от една страна, и приближаващите се към него, от друга. Цяла квадратна миля от околния район бе парализирана и той ясно помнеше този кошмар — как се олюляваше безпомощно на крака в такт с движещата се и клатеща се навалица, уплашен да не би да загуби равновесие и да бъде стъпкан от нозете. Когато най-после полицията блокира стадиона и разпръсна навалицата, той успя да се прибере в кабинката си и спа цяла седмица, с насинено от блъсканицата тяло.
— Чувам, че може да намалят полагаемата се жилищна площ на три и половина метра — забеляза Роситър.
Уорд помълча, докато група наематели от шестия етаж слизаше по стълбата, като подпираше вратата, за да не се откачи от пантите.
— Все така разправят — изказа се той. — Спомням си, че преди десет години чух същия слух.
— Не е слух — предупреди го Роситър. — Скоро това може наистина да стане наложително.
Тридесет милиона души са натъпкани в този град сега, нараснали са с един милион само за година. В жилищната служба много сериозно са си говорили по този въпрос.
Уорд поклати глава.
— Такова рязко преразпределение е почти невъзможно. Всяка междинна стена ще трябва да бъде разглобена и закована наново; само административната работа е толкова огромна, че трудно можем да си я представим. Милиони кабинки ще трябва да се преустроят и зарегистрират, да се издадат разрешителни и на всичко отгоре да се настани отново всеки наемател. Повечето от сградите, построени след последното преразпределение, са конструирани около четириметров модул — не можеш просто да махнеш половин метър от всяка кабинка и после да кажеш, че това прави еди-колко си нови кабинки. Те могат да бъдат широки не повече от шест инча. — Той се засмя. — Освен това как е възможно да се живее само на три и половина метра?
Роситър се усмихна.
— Това е най-важният аргумент, нали? Послужиха си е него преди двадесет и пет години при последното преразпределение, когато Минимумът бе намален от пет на четири. Всички казваха, че това не било възможно, никой не можел да живее само на четири квадратни метра, стигало за едно легло и куфар, ала нямало как да отвориш вратата, за да влезеш. — Роситър се засмя тихо. — Но всички грешаха. Реши се просто оттогава нататък всички врати да се отварят навън. Така си й останаха четирите квадратни метра.
Уорд погледна часовника си. Беше 7,30.
— Време е за ядене. Я да видим ще можем ли да се доберем до закусвалнята от другата страна на улицата.
Роптаейки пред тази перспектива, Роситър се надигна от леглото. Излязоха от кабинката и си запробиваха път надолу по стълбата. Тя беше задръстена с багаж и сандъци така, че оставаше само тесен проход покрай перилата. На етажите под това скупище беше още по-лошо. Коридорите бяха широки колкото да се разделят на единични кабинки, въздухът бе застоял и душен, по картонените стени имаше накачено мокро пране и импровизирани бюфетчета за храна. Всяка от петте стаи на етажите побираше по една дузина наематели, чиито гласове кънтяха през междинните стени.