— Официално е пет — каза той на Уорд. — Според новата наредба, която току-що излезе. Всяко помещение над четири и половина сега се смята за двойно. — И хитро изгледа Уорд. — Е, какво искате? Стаята е хубава, просторна, изглежда по-скоро тройна. Имате достъп до стълбището, цепка-прозорче… — Спря се, тъй като Уорд се тръшна на леглото и прихна да се смее. — Какво има? Слушайте, щом искате такава голяма стая, трябва да плащате за нея. Дайте ми допълнително още половината от наема или се омитайте.
Уорд обърса очите си, после стана уморено и посегна към лавиците.
— Бъдете спокоен, тъкмо си излизах. Отивам да живея в един долап за метли. „Достъп до стълбището“ — няма що, голямо предимство. Я ми кажи, Луи, има ли живот на Уран?
Уорд и Роситър се събраха временно, за да наемат двойна кабинка в една полуизоставена къща на сто ярда от библиотеката. Кварталът беше западнал и невзрачен, жилищните блокове — претъпкани с наематели. Повечето къщи бяха собственост на отсъствуващи домопритежатели или на градската корпорация, с най-долнопробни домоуправители, обикновени събирачи на наеми, които не стигаха по-горе от първите етажи и не се интересуваха как наемателите поделят жизненото пространство. Из коридорите се търкаляха бутилки и празни консервни кутии, а умивалните приличаха на клоаки. Мнозина от наемателите бяха стари и недъгави хора, които седяха апатично в тесните си кабинки гърбом един към друг, разделени от тънките стени.
Двойната им кабинка беше на третия етаж, в дъното на един коридор, който опасваше сградата. Архитектурата на къщата не можеше да се определи, стаите бяха разположени под всякакви ъгли и за щастие коридорът представляваше глуха улица. Купищата сандъци стигаха на четири фута от крайната стена, а една междинна стена отделяше кабинката, широка колкото да побере две легла. Висок прозорец гледаше към дворчетата на отсрещните сгради.
След като натрупа вещите си на лавицата отгоре, Уорд легна по гръб на кревата и унило заоглежда покрива на библиотеката през следобедната омара.
— Не е лошо тук — каза му Роситър, разопаковайки куфара си. — Ясно е, че няма да можем да се уединяваме и за една седмица ще се влудим взаимно, но поне нямаме шестима други, чието дишане да чуваме на две стъпки от нас.
Най-близката кабинка, единична, беше вградена в купищата сандъци на пет-шест крачки по коридора, а наемателят, седемдесетгодишен човек, беше глух и прикован към леглото.
— Не е лошо — повтори Уорд неохотно. — А сега ми кажи последните данни за прираста. Те може да ме утешат.
Роситър помълча, после сниши глас.
— Четири процента. Осемстотин милиона души годишно — почти колкото половината от населението на Земята през 1950 година.
Уорд си подсвирна бавно.
— Значи ще преразпределят жилищната площ. По колко ще се пада? По три и половина?
— Три. От първи идущата година.
— Три квадратни метра! — Уорд се изправи на леглото и се огледа. — Невероятно! Светът полудява, Роситър. За бога, кога ще направят нещо? Съзнаваш ли, че скоро човек не ще има къде да седне, а камо ли да легне?
Вбесен, той заудря стената до себе си, ала още на втория удар изби малко парче от ламперията, облепена леко с книжни тапети.
— Ей! — извика Роситър. — Ще събориш стаята. — Той се стрелна през леглото да намери парчето, което висеше надолу, държейки се само за ивица хартия. Уорд мушна ръка в тъмната пролука и внимателно притегли парчето към леглото.
— Кой ли е от другата страна? — прошушна Роситър. — Дали са чули?
Уорд надникна през пролуката, а погледът му търсеше да види нещо в мъждивата светлина. Внезапно пусна ламперията, сграбчи Роситър за рамото и го дръпна към леглото.
— Хенри! Гледай!
Право пред тях, на слабата светлина, влизаща през зацапаното стъкло на капандура, се виждаше средна по размери стая — около петнадесет квадратни фута, празна, ако не се смята прахът, наслоил се покрай стените. Подът беше гол, застлан само с няколко ивици протрит линолеум, а стените — покрити с избелели тапети на цветчета. Тук-там ивици от тапетите се белеха и части от подставката за картини бяха изгнили, ала иначе стаята беше годна за живеене.
Като дишаше бавно, Уорд затвори с крак вратата на кабинката, после се обърна към Роситър.
— Хенри, съзнаваш ли какво открихме? Съзнаваш ли това, човече?
— Млъкни. За бога, не повишавай глас. — Роситър оглеждаше стаята внимателно. — Фантастично. Мъча се да разбера дали някой я е използувал напоследък.
— Разбира се, че не е използуване — изтъкна Уорд. — Личи си. Стаята няма врата. В момента гледаме през вратата. Трябва да са я покрили с ламперия преди години, отдавна вече са я забравили. Погледни каква мръсотия е навсякъде.