— Мисля, че е предната врата на личната резиденция на магистрата, ваше превъзходителство — със запъване отговори Тан. — Тя не се затваря много добре.
— Утре да бъде поправена! — строго заповяда съдията.
Той остана на мястото си потънал в мрачно мълчание. Поглади бавно бакенбардите си и пред очите му изплува споменът за странния празен поглед на привидението, което така бързо и безшумно бе изчезнало. После заобиколи писалището и седна на стола си. Сержант Хун го наблюдаваше мълчаливо с разширени от ужас очи. Съдията се овладя с усилие. Загледа се за момент в посивялото лице на Тан.
— Вие също ли сте виждали привидението?
Тан кимна.
— Преди три дни, ваше превъзходителство — отвърна той, — и то точно в този кабинет. Късно вечерта влязох да взема един документ, който ми трябваше, и той стоеше тук, встрани от писалището си, с гръб към мен.
— И какво се случи после? — нервно запита съдията.
— Изкрещях, ваше превъзходителство, и изпуснах свещта. Изтичах навън и повиках пазачите. Когато се върнахме, стаята беше празна — Тан потърка очи и добави: — Той изглеждаше точно така, ваше превъзходителство, както го намерихме оная сутрин в библиотеката… И тогава беше облечен в сивата си домашна роба с широк черен пояс. Шапката му е паднала от главата в момента, когато се е свлякъл на пода… — съдията Ди и сержант Хун не казаха нищо. Тан продължи: — Сигурен съм, че следователят също го е видял. Затова изглеждаше толкова зле последната сутрин и затова си отиде така внезапно.
Съдията поглади мустаците си. След известно мълчание каза бавно:
— Би било глупаво да се отрича съществуването на свръхестествени явления. Не трябва да забравяме, че дори нашият учител Конфуций е отговарял твърде уклончиво на учениците си, когато са го питали за тези неща. От друга страна, аз съм склонен да потърся някакво естествено обяснение…
Хун бавно поклати глава.
— Няма такова, ваше превъзходителство — убедено каза той. — Единственото обяснение е, че мъртвият съдия не може да намери покой, защото за убийството му още не е отмъстено. Тялото му лежи в будисткия храм, а разправят, че за умрелия не е трудно да се явява на живите недалеч от трупа си, докато разложението все още не е твърде напреднало.
Съдията рязко стана от стола си.
— Ще помисля сериозно по този въпрос — каза той. — А сега отивам да изследвам библиотеката.
— Не бива да рискувате отново да се срещнете с духа, господарю! — ужасен възкликна сержант Хун.
— Защо не? — попита съдията. — Желанието на покойника е за смъртта му да бъде отмъстено. Той без съмнение би трябвало да знае, че и моето желание е същото. В такъв случай защо ще иска да ми навреди? Когато приключиш с работата си тук, сержант, ела при мен в библиотеката. Ако искаш, можеш да вземеш и двама пазачи с фенери.
Без да обръща внимание на протестите, Ди напусна кабинета си. Този път мина първо през канцеларията и взе оттам голям фенер от навосъчена хартия. Отиде в изоставената сграда и навлезе в страничния проход, където бе изчезнало привидението. На двете стени на прохода имаше по една врата. Съдията отвори дясната и видя просторна стая, в която бяха разхвърляни кутии и вързопи с различна големина. Той остави фенера на пода, започна да опипва вързопите и да оглежда скупчените кутии. В ъгъла се появи някаква разкривена сянка, която го стресна. След миг осъзна, че е неговата собствена. В стаята нямаше нищо друго, освен личните принадлежности на покойника.
Поклащайки глава, съдията влезе в отсрещната стая. Тя беше празна, ако не се смятаха няколкото обемисти денка с мебели, опаковани в сламени рогозки. В дъното на прохода имаше масивна врата, здраво заключена и залостена.
Потънал в дълбок размисъл, съдията се върна в коридора. Вратата в дъното бе богато гравирана с изображения на облаци и дракони, но красотата й се нарушаваше от няколко дъски, заковани в горната част. Явно те прикриваха дупката, направена от стражниците, за да отворят.
Съдията скъса хартиената лента с печата на съдилището и открехна вратата. Вдигна фенера и заоглежда малката квадратна стая, обзаведена скромно, но с вкус. Вляво се открояваше висок тесен прозорец. Точно под него имаше масивен абаносов шкаф, а отгоре му — голям мангал за приготвяне на чай. На мангала бе поставено кръгло оловно котле за кипване на водата, а в непосредствена близост — малък чайник от фин порцелан в синьо и бяло. Останалата част от тази стена, както и цялата отсрещна бяха заети от полици с книги. В дъното имаше широк нисък прозорец с безупречно чиста хартия между рамките. Под прозореца бе разположено старинно писалище от палисандрово дърво с по три чекмеджета от всяка страна. Зад писалището се виждаше удобно кресло, също от палисандър, с червена атлазена възглавница върху седалката. На писалището нямаше нищо, освен два медни свещника.